— Какво има да ми кажете, господин Киров.
— Вие ме прекъснахте и добре сторихте. Онова, що щях да ви кажа по-нататък — щеше да бъде тягостно и за мен, и за вас. Да пристъпя към главното: госпожо, имам писмо от мъжа ви. Той ви вика при себе си, той всичко забравя и прощава.
Любица опули очи поразена.
Тя подпря буза с ръка и остана няма.
— Вие не казвате нищо?
— Какво да кажа?
— Това великодушие, това християнско всеопрощение, това благородство не будят ли нещо в душата ви?
— Аз го не любя — прошушна Любица.
— А оня, когото любяхте, оправда ли надеждите ви?
— Не желая да чувам името му.
— Помислете, госпожо. Вие имате един благороден и горещо любящ съпруг, той афронтира общественото мнение — разбирате ли какво значи това за човек като Гойчева да афронтира общественото мнение? За другите той може да се покаже нищожен, безхарактерен, за мене тая жертва и тая любов го издигат до недосегаема висота. Сред бурните талази на битието, в които се борите безпомощна, той ви подава ръка за спасение и живот… Вие имате дете, Еленка. Не говори ли и то на сърцето ви нещо.
Любица наведе глава в мълчание.
Киров се навъси тъжно.
— Впрочем, може би най-доброто е сами да прочетете писмото на Гойчева.
И като извади едно писмо, отвори го, прегъна го, стана и й го подаде.
— Вие можете да четете от тая страница.
Любица взе писмото, стоя няколко време с увиснала глава, без да го погледне.
— Четете, госпожо, заслужава тоя труд. Вижте доде стига величието на любящето сърце, до какъв героизъм.
Любица зачете писмото от страницата, която й посочи Киров, там имаше тия редове:
„Впрочем аз всичко забравям, всичко й прощавам. Тя направи това ужасно нещо, но силата на моята любов е равна със силата на страданието ми. Прощавам й, брате, кажи й, увери я, че ще намери под моя покрив разгърнати обятия, пълни с любов и предано сърце. Нека моята къща светне пак от зарите на Любица, нека Еленка прегърне пак своята мила майка… А хората? Светът? Какво значат за мене те? Любица е всичко. Кажи й, Киров, че я обичам. Нека се не безпокои, тя пак ще бъде моето божество, моето слънце. Аз ще я направя честита. Брате мой, брате мой, чувствувам, че животът ми без нея…“
Любица престана да чете, тя повърна писмото Кирову.
— Госпожо, тия редове са написани не с мастило, а с кръвта на сърцето… Аз ви оставам, помислете си.
Киров стана. Той стисна ръката на Любица при сбогуването и й каза:
— Госпожо, върнете се при мъжа си, той заслужава вашето уважение, заслужава и любовта ви… Позволете ми да ви навестя утре, за да чуя отговора ви. Вие знаете с какво нетърпение Гойчев очаква писмото ми.
— Заповядайте, господин Киров — каза Мария.
Киров се поклони и излезе.
XIX.
Вечерта Мария и Любица стояха в градината. Те и двете бяха замислени.
Лицата им бяха възбудени; очевидно бяха имали разговор върху жизнения въпрос.
Най-после Мария прекъсна мълчанието си и каза на Любица, като й стисна ръката:
— Да ти дам, драга приятелко, един мъдър съвет?
— Да го чуя?
— Върни се при Гойчева и детенцето си. Не бъди жестока. Ето, ти видя каква е любовта на сегашните младежи. Ти имаш добър мъж, иди при него.
— Може би ти да си права — отговори Любица с устремен поглед някъде. — Той е наистина великодушен. Това писмо след тая катастрофа… Аз сега виждам, че той наистина пак ме обича, но…
— Но какво?
— Аз не мога да се върна при него, ако и да ми стана мъчно за детето.
— Напразно, ти не трябва да капризничиш, а да се съгласиш и да си идеш.
— Но аз ще се унизя. И аз по-скоро умирам, отколкото да потъпча гордостта си.
— Любице, няма какво да се унизяваш? Това не е унижение. Ти го правиш за един мъж, който те горещо и безкрайно обича.
— Но как ще живея с него сега, когато той всичко знае.
— Но той ти прощава и те чака с отворени обятия.
— Ох, и аз не зная що да правя. Виждам, че направих голяма грешка, и ми се струва непоправима — с болезнен глас произнесе Любица.
— За да се поправи злото, никога не е късно. Съгласи се и му напиши една телеграма, че ти се връщаш. Няма нужда от Кировото посредничество. Ако искаш и аз мога да те придружа до Русе.
— Марийке, моля ти се, остави ме тази вечер да си помисля и утре ще ти отговоря.
Любица се чувствуваше убита, нещастна. „Страшна душевна криза преживявам. Като че ли някакъв прелом става в душата ми. Волята ми ме напуска и чувствувам, че се обръщам на тесто, което може всякак да се мачка“ — думаше си тя.
XX.
Любица тая вечер не вечеря. Тя проживя най-тежки часове тая нощ. У нея ставаше борба. Тя направи сравнение между мъжът си и Тихова и сега първи път начена да търси хубавите страни на Гойчева, и колкото по се вдълбочаваше в размишления, толкова по-добър го намираше. Тя дойде до съзнанието, че мъжът й е бил по-прав и че тя не можа да го разбере. И тя начена да се обвинява за своята несправедливост и жестокост. Любица извади няколкото писма на Гойчева и ги прочете. Сега тя не ги четеше като по-рано, а всяка дума обмисли и на всеки ред се спираше. В тях имаше толкова великодушие, толкова преданост, а на всичко това тя бе отвърнала с презрение.