— Защо, Любице, си дошла тук?
— Отдалечих се от хората — каза тя глухо.
Тя гледаше надолу разтреперана.
— Къде отиваше към Дунава? — попита той, уплашен от мисълта, че е предварил едно голямо нещастие.
— Да се спася от света — прошушна тя.
— Как? Що говориш? Що значат хората за нас, когато ние сме щастливи? Моето щастие, Любице, стои по-горе от всичко друго. Презри мнението на този лицемерен и жесток свят… Презри… Ела, мило дете, прелестна Любице, да идем нататък.
Любица го фана под ръка, погледна го в очите с признателност и нежно се притисна до него.
— Така да се разходим както в първите месеци — пошушна тя, изпълнена с нежни чувства и с очи овлажнели.
— Да — пошушна Гойчев — както в първите месеци…
Март 1907 год.