— Любице, как ти се видя представлението и въобще пиесата? — запита госпожа Лаврова Любица.
— Играта бе удовлетворителна, а пиесата ми много харесва.
— А Нора?
— Тя е именно, която ми най-много хареса. Тя постъпи достойно, тъй както би трябвало да постъпи всяка жена, която уважава себе си. Това е един силен характер, пред който аз се прекланям.
— Аз напротив, я намирам твърде много жестокосърда и се възмущавам от нейното поведение.
— Защо? — попита Любица.
— Как защо? Може ли една добра майка, нежна и любяща своите деца, да ги напусне така безмилостно, само затова, защото се разочаровала от мъжът си? Не е ли това жестоко?
— А нема трябва да търпи неговите грубости или подлости до живот, само заради децата си?
И Любица погледна почти с гняв госпожа Лаврова.
— Ти забравяш, Любице, че майката живее само за децата си. И за тях тя е в състояние да пренесе всички нещастия, па и сама да стане жертва. Майката надвива жената. Децата са веригите между съпрузите.
Любица повървя малко замислена.
— Аз не съм съгласна — каза тя. — Деца от един недостоен и отвратителен мъж не могат да бъдат тъй мили и затова Нора ги напусна. Да страдаш през целия си живот, да изгубиш младостта си само зарад децата си, толкоз повече, че децата остаят се пак твои. Ти от тях се не отказваш.
Лаврова я погледна очудена.
— Странно. Деца твои, отрасли без тебе, без твой надзор, отгледани и възпитани от чужди хора и после да си с претенции, че са твои. Ролята на майката не се заключава в това само да роди детето, а истинска майка ще бъде тогава, когато го отхрани и възпита.
— Преди всичко всеки човек трябва да има свое аз, да има честолюбие и да бъде горд. Ето де е истинският човек. Ако сам по себе си човек не е достоен, той не може да създава и такива. Аз ръкопляскам на Нора — каза Любица, като се загъна във връхната си дреха, защото беше хладничко.
А Гойчев в това време продължаваше приказката си с Лаврова — по същия предмет:
— И защо ни трябва нам всичко това? Какво ни трябва нам тоя прословут Ибсен с неговите прекалено модерни идеи, каквито са тия, които ни проповядва с тая драма? Ние зяпаме, слушаме и ръкоплещем… Защо?… защото е Ибсен. Мода е да се показваме, че се възхищаваме. Е добре, най-глупавата драма има повече смисъл у нас, отколкото тия гениални дивотии… Кой е моралът в тая Нора? Уверявам те, че сума жени, недоволни нещо от мъжете си, ще дадат право на тая Нора и ще бъдат готови да последват примера й. Това е отвратително. Ние поднасяме отрова на семействата си… Как съжалявам, че дойдохме тука! Защо ни е тоз Ибсен, защо ни е тая Нора? Отвратително.
III.
Пред къщата на Гойчеви двете семейства се разделиха Любица и Иван влязоха в салона.
— Любице, ти наистина ли одобряваш духа на тая пиеса? — попита Иван жена си, понеже беше зачул разговора й с госпожа Лаврова.
— Да — отвърна тя троснато.
— Но тая драма не е по нашите нрави и за нашето общество — каза той тихо.
— Затова, защото нашите мъже са десет пъти по-груби от този на Нора, и естествено е, че не ще им се хареса една жена като нея със силен характер и собствена воля.
— Чини ми се, че ти не си разбрала пиесата.
— Благодаря ти за комплимента.
— Не се сърди, но исках да ти кажа.
— Знам какво искаш да кажеш: Нора трябваше да остане да пере ризите на своя подлец мъж, защото е венчана с него.
— Подлец, но тури се за минута в неговото положение и ще извиниш раздражението му.
— Не желая да се турям… Ти значи би постъпил както него при подобен случай?
— С тебе никога човек не може да се разбере — каза Иван, като махна с ръка намръщено.
— А с тебе още по-малко.
— Ти си невъзможна. У тебе е развит духът на противоречието!
— А ти си нетърпим.
Гойчев потрепера от гняв. Но той се въздържа и каза с притворено благ тон.
— Остави вече тези глупости, драга Любице, а да идем да спим.
— Ти можеш сам да идеш да спиш — троснато каза Любица и влезе в кабинета на мъжа си. Тук тя се заключи отвътре и седна на писалищната маса. Тя грабна един бял лист хартия и написа писмо на приятелката си в София, госпожа Марийка Стридлова.
Мила приятелко,
Ти знаеш, че аз си нямам по-близка приятелка от тебе. Ти знаеш, колко много те обичам и затова искам да ти открия душата си, сърцето си.
Миличка, прости ме, че ще ти отнема времето и ще придизвикам съжалението ти спрямо мене. Че ти ще споделиш тъгата ми, в това се не съмнявам и ето защо само на тебе мога да изповядам страданията си.
Ти знаеш какво момиче бях аз: жизнерадостно, поетично, добро… Колко пъти съм ти разказвала, седнала под бялата липа в нашата градина, за своите мечти… Ти знаеш какво търсях в живота, за какъв семеен живот бленувах и за какъв идеален другар. Колко пъти ти тогава извикваше с възторг „О, как щастлив би бил този мъж!“ А аз ти отговарях малко мечтателна, като че ли предчувствах, че съдбата ще се подиграе с мене: „Да ако би могъл да ме разбере.“ О, щастливо време! Как бе хубаво тогава!… Тогаз аз мислях, че бях владетелка на вселената, че слънцето гореше само за мене, че цветята цъфтяха за мое удоволствие, че пресният животворящ въздух пълнеше само моите гърди. Хиляди пъти, опряна на прозореца си в тихите лунни нощи, разговарях с нямата луна, изпращах милиони поздрави на тихо трептящите звезди, пеях с тих глас песни на любовта, щастлива, безгрижна, унесена в бляновете на тъй малкото бъдаще, което ми се представляваше една вълшебна райска градина с ароматни цветя, с високи кичести дървета, с позлатени фонтани, които пръскат върху цветята бистри, кристални водни капки. И в тази градина бях аз царицата на всичко, аз бях най-прекрасната роза между розите и цветята и очаквах с изправена глава да влезе орисания от орисницата ми.