Но аз се увлякох в мирът на поезията, на непостижимите светли блянове… И каква полза от това? Где съм аз сега? Какво съм? Аз се сблъсках с най-грубата действителност. Мечтаният, орисаният мой дойде. Лазурните мои небеса изчезнаха. Моят Иван уби моя сън за щастие. Уви! Миличка той не ме разбра. Той не е по моя характер. Човек рязък, суров, не знаейки що е любов, човек на грубата действителност, без никаква поезия, с душа суха, корава, прозаична; това е той. Кажи ми тогава: може ли да има нещо общо между него и мене? Хиляди пъти съм се вгледвала в очите му, дано прочета и открия в душата му, защото казват: „Очите са израз на душата“, нещо сродно с моята, но всичките ми старания останаха безполезни, пусти. Пропаст, пропаст страшна зее между него и мене. Помежду ни има едно детенце, но какво от това? Трябва ли за него да убия целия си живот, да страдам до гроба, да живея с човек, който не е за мене? Разбира се, че не, и ето защо аз съм решила да го напусна. Ето, аз виждам, ти изпускаш писмото ми, издаваш някакво възклицание, остаяш с широко отворени очи и с полуотворена уста и сега повтаряш: „Нема! Нема! Не може да бъде!“ И въпреки това, аз ти повтарям: това, което прочете, е истина и цяла истина. Аз искам да последвам примера на Нора, героинята на Ибсена — сигурно ти си я виждала в София, — без да искам да мисля за бъдащето. Имай, моля ти се, още малко търпение, аз скоро ще свърша. Решила съм да дойда при тебе в София. Надявам се, че ти не ще ми откажеш гостоприемството си. И тогаз ще ти разкажа всичко, що тегне на душата ми. Аз не ще дочакам отговора ти, защото след два деня ще тръгна. Ти току-що ще си прочела писмото ми и аз ще се хвърля в прегръдките ти.
И така, като те цалувам хиляди пъти, казвам ти довиждане.
След написването писмото Любица бързо го запечата и скри в една книга, а след това се изправи на прозореца. Навън беше нощ, лунна нощ. Славей пееше в шумата. Месечината се подаваше между два с позлатени краища облаци и лееше своята лазурно-сребриста светлина въз стените на срещните къщи, въз акациите в градината, дето самогиите ставаха по-тъмни и тайнствени. И Любица сега мечтаеше, че там в притулената от надвисналите клони на сливите пейка тя седи с един млад и прекрасен момък, с когото се обичат. Те си приказват нежно, хванали си ръцете, и прекъсват нежните си излияния, за да слушат песента на славея, който пее в шумака на черния висок бряст.
Но тя се сепна. Поетическият блян изчезна. Остана действителността. Тя видя пак живота си черен и мрачен… И страшното си решение да се раздели от мъжа си. И тоя двор, тъй поетически тайнствен със сенките си и със славейшката песен, видя й се мрачен, студен и враждебен, видя й се грозен. В близката стая спеше сега мъжът й. И близостта на тоя човек й докарваше трепет. И утрешното бъдаще, към което отиваше, я също правеше да трепери от тревога. И в душата й оживя сега страшна борба. Тя се попита: какво би станало с нея, след като напусне домът на този човек, когото тя бе разлюбила? Би ли била щастлива? И как би живяла? И сама си отговаряше. Далеч от него може би тя ще срещне човека, когото търси, ще се влюби в него и той в нея и ще живее щастливо, упоена от блаженството и сладкия нектар на любовта. А ако не срещне такъв? Ако животът я пак излъже? Тя замижа пред тия последни въпроси и не иска да се спира над тях…
IV.
След два дена Любица напусна мъжовата си къща, като зе със себе си най-необходимите неща и скъпоценностите си, прибрани в два куфара. Тя се възползува от отсъствието на мъжа си, който по служебна работа бе отишъл за два дена до Свищов и тая нощ се връщаше. Преди да престъпи прага на къщата, в която тя бе прекарала толкова хубави минути и часове, но по-сетне забравени пред вида на мрачното, грозното, което по-скоро бе настъпило в нейното въображение, отколкото в действителност, тя направи страшно усилие над себе си. Тя трябваше да се прости с детенцето си, което спокойно спеше на малкото си креватче, не подозирайки, че след няколко минути само то остая сираче, напуснато от майка, без нейните милувки и нежности, без нейния надзор. Любица пристъпи до детенцето си. Месечината го огряваше отвън. То спеше. Очичките му бяха полуотворени, като че ли искаше да каже: „Мила майчице, не бъди жестока, не ме оставяй, аз те виждам“. Гърдичките му равномерно се подигаха. Една мила детска, ангелска усмивка озаряваше лицето му. Колкото и твърдо да бе решението на Любица да го напусне, тя се покърти. Няколко бистри сълзи се търкулиха по страните й. Гърдите й високо се подигаха. Цяла буря ставаше в нея. Тя се наведе и цалуна спящото дете по розовите странички и заговори, като че ли му завещаваше своя майчин съвет.