— Бъди умно, миличко! Аз съм винаги твоя майка и когато ме потърсиш, ще ме намериш. Прости ме, че те оставям сега, но ще се погрижа скоро да те зема при себе си, стига баща ти да не бъде жесток към тебе, тъй както беше към мене. Но време е вече, инък ще закъснея със своето малодушие. И така, сбогом, мило мое ангелче!
И Любица бързо изскочи и се метна на файтона, който я чакаше пред пътните врата.
След няколко минути се озова на гарата. Влакът бе готов и скоро щеше да тръгне. Любица си купи билет и се настани в едно купе. Звънецът удари и извести за тръгване на влака. Любица седна в ъгъла до прозореца. Тя бе мрачна, угнетена. Лицето на детенцето й се мяркаше пред очите. Тя си представяше как то ще я търси, когато се събуди, как ще простира ръчички, като вика: „Мамо, мамо!“ Ясно й се рисуваше връщането на мъжа й и неговото отчаяние при узнаването за нейното заминуване. Люта болка, прилична на гризене на съвестта, я обхвана. Представи й се всичката безкрайна жестокост на постъпката й. Тя си помисли, не беше ли по-добре да пожертвува себе си вместо тях? Но след минута пак се окуражи. Ами Нора не бе ли човек като нея и с две деца? Нали и тя ги напусна? Ако беше умряла, какво щяха да правят без нея? Нали щяха да се примирят и да живеят? Е добре, нека я считат за мъртва.
Любица бе много уморена. Две нощи не бе спала и това я правеше бледна и измъчена. Тя сложи главата си на облегалото на канапето и се опита да заспи. Скоро бе унесена в тревожен сън. И тя сънува, че детенцето я викаше и простираше ръце към нея. Тя го прегърна и дълго го цалува, после видя мъжът си разгневен, сърдит, възмутен, отчаян… тя се събуди, обърна се и видя, че се намира във вагона сама, никой не я смущаваше. Тя силно се разсърди на себе си.
— Каква съм малодушна! Веднаж съм направила нещо, няма какво да му мисля, то е свършено. Връщане няма.
И тя разтри челото си с ръка, оправи косата и дрехите си, отвори прозореца и се изправи на него. Въздухът лъхна лицето й и я освежи. Влакът изсвири и извести, че са пристигнали на Плевенската гара.
Тук се качиха нови пътници.
В купето при Любица влезе един господин на средня възраст, с очила, с високо чело, орлов нос и с приятна вънкашност. Той я поздрави вежливо и седна срещу. Скоро тръгнаха пак.
Любица изтърва кърпичката си и новодошлият господин веднага се наведе и й я подаде.
— Благодаря — каза Любица и обърна глава към прозореца.
— Вие навярно за София пътувате, госпожо?
— Да, за София — отговори тя сухо.
Но господинът бе словоохотлив и не му се мълчеше. Той я попита пак:
— Отде идете, госпожо?
— От Русе.
— Вие да не сте русенка?
— Да.
— От кое семейство, мога ли да зная? Аз познавам много русенци.
— От Папазовите съм.
— Ха! Така! Аз ги познавам. Баща ви се помина в Сръбско-българската война, а скоро след него и майка ви.
— Да.
— Бог да ги прости! Добри хора бяха. Майка ви малко познавах, но с баща ви съм ял и пил на една трапеза. Той беше голям шегобиец.
— Старите хора като че бяха по-весели от нас, като че нямаше тогава сегашните грижи — каза Любица, която нямаше охота да говори.
— Може би сте права, госпожо. От ден на ден хората се изменяват.
— А вие сте оженени за кого?
— За г-н Иван Гойчев — с досада отговори тя.
— А, мой добър приятел от детинство. Ние заедно с него се учихме в Брюксел. Аз знаях, че той се е оженил, кани ме даже за сватбата си, но тогава бях във Варна.