И като стана, каза й:
— Позволете, госпожо, да ви се представя: Станев.
Любица му подаде ръка. Тя съжаляваше, че дойде този господин, който обичаше много да говори, но от приличие го попита:
— А вие отде сте родом, господине?
— От Варна, госпожо. Бях се отбил вчера в Плевен по една справка и днес пътувам за София. Аз съм адвокат и имам в касацията едно важно дело и много куриозно, ако това няма да ви отегчи, мога да ви го разправя.
— Ако обичате.
— Историята е много мистериозна. И за вас е важно да ви го разправя, да видите какви майки има по света. Но разбира се, това са изроди в човешки образи. Драмата се разиграва между майка, дъщеря и слуга.
Станев запуши папироска, след като мълчаливо поиска позволението на Любица, и продължи:
— Една селянка от Провадийско, след като умира мъжът й, влюбва се в ратая си, момък млад, хубавец. Тя имала една дъщеря от първия си мъж, момиче вече за женитба. Ратаят живял с майката като мъж с жена, но често поглеждал дъщерята и се отнасял с нея много ласкаво. Не щете ли, майката завидяла и страшно намразила дъщеря си. Тя решила да я премахне, за да не й пречи, но за тази своя цел избрала си любовника ратай. Тя искала да го подложи на изпитание. Една вечер тя му открила своето желание, намерение, като му заявила, че той трябва да премахне дъщеря й, инък ще го изпъди.
На следующия ден, майката праща дъщеря си при ратая на нивата да му каже: „Мама каза да извършиш онова, което ти е поръчала, още сега“. И момичето отишло и му предало майчините си думи. Ратаят я погледнал, оборил очи на гърдите си, па й казал: „Иди кажи на майка си, че аз не мога да извърша тази работа, но ако може тя, нека я стори“. Когато дъщерята се завърнала, предала на майка си отговора на ратая. „Добре — казала тя. — Иди тури на огнището едно котле вода, ще ти омия главата.“ И дъщерята изпълнила заповедта. Майката турила коритото, приготвила сапуна и водата и повикала дъщеря си. Момичето си навело главата. Майката я сапунисала, па с един удар на брадвата й отсича главата.
При тези думи Любица потръпна. Този разказ й направи силно отвращение.
— Каква жестокост!… Възможно ли е?
— Самата истина, госпожо.
— А после как се е открило това престъпление?
— След убийството майката скътала тялото на дъщеря си в избата в една каца и още неуспяла да избърше кръвта от брадвата и ръцете си, дохожда кумът й.
— Какво си клала, кумице, та си кървава?
— Прасе заклах — отговорила тя.
— Е, опечи ми тогава една мръвчица от него. Майката нямало що да прави, слязла долу и отрязала едно късче от бута, опекла го и го поднесла на госта си.
— Е, че вкусно прасе. Пръв път ям такова месо — казал кумът.
— Хранено е, за това…
След като се наял, кумът си отишъл. Вечерта му дошле гости на вечеря ненадейно. Те нямали приготвена храна за гости, за това той пратил слугата си да поиска от кумицата му малко от прасето. Убийцата влязла пак в избата и отрязала няколко късове от бута и ги дала на слугата, който дошъл незабелязано подир нея и останал до вратата, видял, че в кацата стърчели човешки крака. Той казал това на господаря и гостите му. Породило се съмнение. Обаждат на полицията, която отива и открива престъплението. Майката е осъдена на смърт. — Извинете, госпожо, аз трябва да видя един господин в съседния вагон — каза адвокатът, като се поклони и излезе.
Любица остана пак сама. Тя се изправи на прозореца.
— Ужасно! — мислеше си тя още под гнетущото впечатление на Станевия разказ. Тая зловеща история я по-тресе. Тя с радост се видя сега свободна от неприятния спътник.
V.
Влакът стигна на софийската гара. С разтреперано сърце Любица гледаше в тълпата посрещачи там, няма ли да зърне госпожа Стридлова. Но тя я не видя.
Тя слезе от вагона, за да последва хамалина, който й понесе вещите, за да ги тури на файтон.
Някой й извика.
— Любице!
Тя се извърна. Приятелката й беше пред нея засмяна, радостна. Цалунаха се.
— Марийке!
— Любице! Аз не се надявах, мислех, че се шегуваш, но все пак излязох да се уверя.
— Нали ти писах, аз никога се не шегувам.
— Да вървим у дома — каза Стридлова. — Там ще си приказваме по-надълго и ще ми разправиш всичко.
И двете приятелки се качиха на файтона. Той бързо ги отнесе у Стридлова, чиято къща бе на два ката и пред която се простираше разкошна сенчеста градина.
Щом пристигнаха, домакинята показа в долния кат една стая на Любицата с думите: — Любице, влез в стаята си, тя е определена за тебе. Почини си.
И тя излезе.
— Свърши се — каза Любица, като остана сама. Първото й движение беше да иде пред огледалото. Тя видя лицето изморено и побледняло от вълненията и безсънното нощуване във вагона. Но тя си отдъхна свободно. Тя се почувствува почти щастлива. С напускането опротивелия град един товар бе паднал от раменете й, разтваряха се нови кръгозори. Тя беше свободна да постъпи както желае със себе си, никакви връзки не стесняваха волята й. И като се преоблачаше и китеше, тя усещаше, че нещо пее в нея, че гърдите й се разширяват и небивала бодрост изпълняше душата й. Гойчевият образ сега беше далеко, далеко в мърчината на далечността, а щастието, новият живот й се усмихваше приветливо.