Госпожа Стридлова се върна, седна срещу Люба и я запита:
— Любице, вярно ли е всичко онова, което ми писа?
— Вярно е. Писах ти самата истина.
— Не се съмнявам, че трябва да е имало други сериозни причини, които са те заставали да се решиш на такава крайна мярка.
— Съмняваш ли се? Аз ще ти разкажа всичко. Впрочем това всичко се състои в три думи: не го обичам.
Мария я гледаше стресната.
— Но как така? Аз зная, че вие се земахте по любов и ти беше тъй щастлива като годеница и младоженка.
— Истина е, но тогава бях, Марийке, заслепена. Слушай, той е човек груб, липсва му добро възпитание. Отначалото бе много внимателен и любезен с мене, но по-после така грубо се отнасяше, така стана ревнив… Когато сме на вечеринка или в общество, той ме дърпа, за да си отидем, и когато не го слушам, тъй силно ме стиска, та ръката ми по-синее. Не е ли това варварско обращение? Пред хората никога не ме ласкае, конфузи ме… А в къщи, след като ме огорчи вън, почне да ми се лигави… Че защо ми е такава нежност? Да мислят хората, че той ме мачка и аз му се подчинявам кой знай защо… Не, това не можах да го пренасям. Никога не пристъпва към мене с ласкави думи, с деликатни обращения, за да ме разположи към себе си. Животът ни бе прозаичен и всеки ден едно и също. Нахраним се, после спане, пак ядене и вечно тая убийствена монотония… Това тъй ми омръзна, че аз почнах да го ненавиждам и всичко наоколо ми ме дразнеше. Тебе всичко това може да ти се види детинско, глупаво, тъй ли? Но на мене е нетърпимо и ужасно тежко. Ето защо аз реших, докато съм още млада, да го напусна. Може би ще си намеря някой другар, който да отговаря на моята душа, на моя темперамент. Аз не ща богатство, имам си пари, аз искам душа да я любя, да ме люби.
Марийка слушаше доводите на Любица, които не й се виждаха достатъчно основание за подобна постъпка, но тя разбра, че с нищо не би могла да я разубеди, щом тя е сторила тая решителна постъпка и е решила да се не връща при мъжа си. Тя познаваше нейния упорит характер от момиче и за това й каза:
— Размисли, Любице, добре, да не се каеш после. До развод мъчно ще стигнеш при тези причини.
— Но нема това не е достатъчно?
— Съвсем не.
— Малко ми е грижа.
— Но помисли…
— Каквото ще да става.
— Не говори тъй, Любице!
— И няма що да говорим за миналото. Аз гледам бъдащето.
Мария се замисли.
Тя се опита по мек начин да подействува на приятелката си. И като я погледна вторачено и скръбно в хубавите й черни очи, каза й:
— Ти си права донейде си. Той би трябвало да те почита и обича като добра другарка, която заслужава обожаване. Но ти ще ми позволиш да бъда откровена?
— О, разбира се.
— Животът, Любице, не е поезия. А най-малко поетичен е той у нас българите. Нашите мъже са длъжни да изкарват хляба и разноските за семейството, а това ги отдалечава от поезията. Постоянните грижи, постоянните тревоги огрубяват мъжете. Гледай трезво на живота.
— А защо като годеници са тъй внимателни?
— Там е друг въпросът. Тогаз годениците преживяват наистина най-хубавия период на живота си. Това е първото увлечение и в него те безумно вървят. Но по-сетне това полека-лека изчезва, настъпва едно изтрезняване. Като се оженят, свикнат един с други, налегнат ги други грижи и ето че ласките и постоянното седене на мъжът в полите на жената е невъзможно. Действителният живот не е поезия. Поезията се заменява с хармонията, която ще владее между съпрузите.
— Марийке, ти гледаш през други очила на нещата. Аз не съм съгласна с тебе. И уверена съм, ти говориш всичко това с цел да ме убедиш да се върна при мъжа си. Но това, казвам ти, не ще бъде! Никога не ще се върна. И ако продължаваш да ме увещаваш, ще считам, че ти съм неприятна, и ще потърся друго прибежище.
— Любице! Ти знаеш колко те обичам: моята къща е твоя.
Любица й стисна ръката.
— Благодаря ти.
Тя помисли, после прибави:
— Имам и друго нещо. Ако ти би чула неговите възгледи върху жената, то уверена съм, ти би го повече възненавидела от мене.
— Какви са те?