— Най-ръждиви. Той намира, че жената е родена за семейството, да седи в къщи, да развъжда и отгледва деца, и че тя стои по-ниско в умствено и нравствено отношение от мъжа.
— О, това е жестоко.
— Видиш ли? Казвам ти: той е същински турчин-азиатец. Той казва, че мъжът трябва да обича жената, но никога да не се унизява пред нея, а да пази своето мъжко достойнство.
— А това съвсем не е по твоя характер.
— Чини ми се, че и по твоя не е?
— Моят мъж поне не е такъв.
— Ето защо ти гледаш така на нещата, защото си доволна от мъжа си.
Дойде и снахата на госпожа Стридлова, Вера. Тя бе висока русокоса млада жена, с жив и откровен характер, с бляскав поглед и звучен глас.
След като се поздравиха и приказваха, Вера каза на Любица:
— Днес след обяд ще имаме гости и ако обичаш, да те запозная.
— Кои ще бъдат те?
— Само един.
— Кой?
— Един млад и мил господин.
— Охо! Както го разфали!
— Ерген, същ красавец…
— С демонска душа? — изсмя се Любица.
— Ти даде своето заключение, преди да го видиш. Уверена съм, че след запознаването ще измениш мнението си. Мария се намръщи.
— Веро, ти като че изкушаваш Любица? Защо непременно да я запознаваш с Тихова?
Любица се усмихна.
— О, сега съм по-благоразумна, Марийке, и не съдя за хората по тяхната вънкашност. И моят мъж е хубав. Но за мене е демон.
— Права си, че за човека не трябва винаги да се съди по неговата вънкашност, ако и да казват, че под хубавото лице се крие и хубава душа — каза Марийка.
— Не винаги, но възможно е вашият хубавец да има и добра душа.
— Струва ми се — каза Вера.
— Тогава аз като вдовица вече и на момински начала би трябвало да се погрижа повече за себе си. Може би, де да знаеш, да му се харесам някак си — и Любица се изсмя.
Когато Мария излезе, Любица се обърна към Вера, като си поправяше нещо пред огледалото:
— Веро, ти ме заинтригува с тоя Тихов. Нещо ми каза, че той няма да ми бъде чужд — и тя се усмихна.
— Това е едно щастливо предчувствие.
— Защо?
— Защото уверена съм, и ти нему няма да останеш чужда.
— Да?
— Кой знае дали съдбата не те води тука…
В противоположност на Мария, Вера беше лекомислена жена. Тя гледаше леко на живота, леко гледаше и на Любициното положение. С отхрана недостатъчна, без твърди нравствени правила, хубавица и жизнерадостна, тя беше вече дала повод на клюки в града, дето живееше мъжът й. Тя изпитваше сега едно скрито удоволствие да тури в изкушение сърцето на Любица чрез сближаването й с това столично конте, кавалер, желан и на девици, и на жени…
VI.
Два часа след заминуването на Любица Иван Гойчев се завърна с парахода в Русе и влезе в къщи. Какво беше неговото смайване, когато потърси Любица, а слугинята му подаде една записка с думите:
— Госпожата ми даде това писмо за вас.
Гойчев с прибледняло лице и с тайна тревога прочете писмото.
„Господине,
Не ме търсете, аз ви напускам завинаги. Това е моето твърдо решение. Отдавна аз съм чужда за вас, но нямах куража да ви напусна, обаче това мъжествено решение взех едвам оная вечер… помниш? Когато гледахме Нора, която ти тъй осъди, но която аз оправдавам… Ние не можем да живеем и занапред заедно. Аз съм невъзможна за вас, а вие на мене сте противен. Гледайте детето ми добре! Това е последня молба, отправена до вас. Сбогом
Поразен, той не вярваше очите си. Може би се е пошегувала, каза си той, но от разпита на слугинята, която му каза, че се качила във файтон с два куфара, той се увери, че стои пред една действителност. Дълго Гойчев седя с наведена глава, със захласнат поглед. Той не бе в състояние да разсъждава. Лека-полека мислите му се събираха, той се изправи, начена да ходи нагоре-надолу из стаята.
— Да се реши да ме напусне, да остави детето си без никакви причини! Какво искаше тя от мен? От какво бе недоволна тази жена не можах да разбера. Тя е луда, тя е безумна!… Но, това е ужасно!
Иван завря пръстите в косата си.
Де може да е отишла? В София? Навярно у Стридлови. Тя няма близки в никой друг град. Там е бездруго… по-добре е да не правя никакъв шум около това. Но ако ли пък е взела окончателно решение да ме остави?
Иван се обърна и метна поглед на портрета й, който висеше на стената. Той дълго го гледа. Бистри горещи сълзи закапаха по страните му.
Той не искаше още да погледне съвсем трагически на работата. Той се мъчеше да се успокои, като искаше да предположи, че тая постъпка е само едно преходно избухване на каприз и сръдня. Противното би било ужасно. Той потръпваше при самата мисъл да види къщата си завсегда опустяла от Любица, да се види изоставен от жена си, изложен на хорските клюки и зложелателни одумвания на злорадството човешко.