— Не, това е невъзможно! — извика той. — Това е толкова страшно, щото е невъзможно.
И Иван седна на масата да пише. Той й писа:
„Драга Любице,
Твоето ненадейно тръгване ме изненада и порази. Ти навярно си се пошегувала, без да вземеш пред вид колко мъчителна е такава шега. Заминала си, без да ми обадиш де отиваш. По моите предположения уверен съм, че си в София, у Стридлови, и ето защо там адресирам писмото си. Любице, успокой ме, мила моя, пиши ми веднага. Пиши ми, че това е шега или един твой каприз. Ако и да си направила грешка, но аз ти я великодушно прощавам. Ако си искала да се разходиш до София, защо не ми каза, аз с удоволствие те бих изпратил заедно с детето и слугинята. А ти си напуснала детето и си го оставила на грижите на слугинята, като ме съветваш да го гледам добре. Не ще съмнение, че аз ще се грижа повече от всякога за Ленчето, но ти знаеш колко много време имам за това. Но, както и да е… Чакам с нетърпение писмото ти, което ще ме успокои, и твоето връщане след два-три дена:
Бързо Иван запечати писмото и го изпрати на пощата. Сега настанаха часове за него, пълни с тревогите на неизвестността. Той стоеше като над жерава, доде получи отговор, мислите му хаотически се бъркаха в главата му. В канцеларията той не бе способен да разбере какво върши. При среща с приятели той не сфащаше какво му говорят, думите им нямаха никакъв смисъл за него. Лицата му изглеждаха странно глупави, той сещаше, че сам изглежда твърде глупав… Ударът бе такъв ненадеен и съкрушителен, щото бе парализувал мисълта му и волята му. Първата нощ той не спа. Мътни и диви сънища гледаше в полудрямката си. Втората нощ мъчението му стана нетърпимо.
Той броеше часовете кога ще съмне, той смяташе, че вече трябва да получи тая заран очакваното писмо, ако Любица му е отговорила веднага. Когато пощенският раздавач дойде по обикновения час да донесе писма и вестници, сърцето му се разтупа болезнено и лудо. Но писмо от Любица нямаше! Той чака още един ден и още една нощ, безсънна нощ, и те му се видяха безконечни.
След три дена само той получи крайно сухо писмо със следющото съдържание:
„Господине,
Писмото ви получих, вие сте отгадали де съм. Аз наистина съм у приятелката си в София. Но се лъжете, като мислите, че съм се пошегувала с вас или пък съм дошла тука по някакъв каприз. Заявявам ви повторно, че не съм ваша жена и че между мене и вас няма нищо общо. Забравете ме, тъй както аз вас забравих. Ще ми направите най-голямата услуга, ако не ме безпокоите повече.
Този отговор порази Гойчев. Той фърли писмото на масата и нервно се заразхожда из стаята. — Всичко това е отвратително — помисли си Иван. — Ужасно! Какво трябва да предприема? — Той дълго мисли. Най-после зе решение да не бърза, да остави на жена си няколко дена за размишление. Той разчиташе, че тя, като обсъди по-добре постъпката си, при по-спокойно състояние на духа, ще разбере всичката й нелепост, ще се отрезви. При това той искаше да покаже мъжество, характер.
И той, угнетен, измъчен, излезе на улицата и тръгна към Дунава. Скоро се озова на високият бряг зад Ислах-хането.
Долу Дунавът се синееше. Величествената водна ивица широко и мудно се извиваше край ниския румънски бряг, обточен с китки върбалак. Слънцето светеше от изток лучезарно и заливаше с весела светлина града и българския бряг и отсрещната Румънска равнина, ниска и равна до кръгозора. На едно място Дунавът блещеше лучисто-сребрист, заслепително сребрист от зарите му. Един параход идеше откъм Гюргево и пореше гладката повръхност, приличен на едно чудовищно плавателно животно, на което диханието се издигаше във въздуха в стълп черен дим. Бяла ивица от пяна дружеше бедрата на парахода, който оставяше подиря си разлюшкани и набърчени води. От пристанището достигаше смътен шумът на труда и на енергията. Гъмжаха, щуряха се хора около скелята, дето параходът щеше да спре. Всичко това оставяше Гойчева равнодушен и чужд. Той беше съсредоточен в тежките си мисли, той не чуваше, не виждаше нищо. Пред него нямаше ни Дунав, ни параход, ни слънце, а една пустиня!
— Не — каза си той, — аз няма да бързам, няма да се унижавам, тя нека си помисли и като си помисли, сама ще се върне.
VII.
Докато Гойчев прекарваше мъчително тежки дни, Любица, напротив, преживяваше най-щастливите минути на живота си…
Нека се повърнем при нея в първия ден от пристигането й в София.
Часът беше три, когато Любица се яви в салона на госпожа Стридлова, облечена в една дълга копринена роба, с малко деколте, което оставяше открит белия й врат, украсен с два реда ситни бисери. В косата й светеше една малка брилянтова игличка. От нея вееше такава пролетна свежест, такова обаяние, като че ли никакво душевно сътресение не бе станало с нея. Като че ли столичният въздух я освежи. При появяването й Вера, която се улучи сама в салона, извика от възторг.