Тия улички, тия остри стрехи са откърмили редица велики синове на Франция. Градът е горд с тях пред Франция, а Франция се гордее с тях пред човечеството. Тук е видял божия свят Корней. Тук е забило пръв път неспокойното сърце на Жерико, вдъхновения художник на Салът на Медуза. Тук се е родил Боалдие, композиторът на Бялата дама и Багдадският халиф. Тук е най-после и родното място на Флобера. И прислонено в една кротка и уморена поза, неговото изваяние посреща днес чужденеца още при влизане в града като първи поздрав от сърцето на Нормандия.
Вечер надлъж по кея пламват огньовете на моряшките барове. Мирише на въглища, на ракия и бензин. Няколко парахода тъмнеят безформено и поскърцват. Върху терасата на неизбежното „Café de Paris“ скачат цветни фигури и трещи джаз. Тук свършва истинската Нормандия.
Защото наистина Хавър разкъсва очарованието. Очите търсят да доловят образа и душата на тоя могъщ град. Може би една черта, един спомен, едно ехо на катедралите, на златните равнини, на вековните гори там, долу?… Напусто. Няма образ — има само сгради, тежки и неприветни. Няма душа — тя никому не е потребна тук, — има борсови бюлетини, тарифи и коносаменти. Хавър е студен комерсант, алчен, зает и безличен.
А отвъд, на срещния бряг на залива, Трувил и Довил излагат голотата и накитите на блазирания международен свят. Само „Grand Hôtel Normandie“ напомня, че тоя бряг е брегът на Нормандия. Океанът е тук наистина, но един океан опитомен и ленив, пренебрегван заради конните състезания, океан — доставчик на стриди за динетата в Казиното.
По асфалтираните шосета беззвучно се плъзгат луксозни коли и изчезват зад позлатените решетки на летни дворци. Малки пътечки водят направо към плажа, зад който синее атлазът на Атлантика. Из улицата шуми пъстра тълпа, гарсоните тичат между масите с аперитиви и лед, из въздуха трепти равната мълва на някакъв безкраен и досаден празник. Откъм плажа шумно пристигат смесени дружини в бански трика — мокри, загорели и разкикотени. Те завладяват терасите на заведенията, гълтат цветен сладолед и коктейли и остроумничат на всички езици. Един негър, облечен в бяло, блещи очи и сърдито отвръща на старата дама, която го пие с очи. А зад тях безпределният охров плаж, прострян под слънчевия пламък, осеян с безброй пъстри палатки, гъмжи като кошер от глъчката на децата. С еднаква радост малките съграждат там своите пясъчни chateaux и ги събарят отново. Те тичат по мокрия бряг, натискат крачета, за да оставят следи от себе си, и после пляскат ръце и хълцат от смях, когато тръпките на океана залеят пясъка и изличават стъпките им…
Виолетова сянка неусетно се спуска върху люспестата броня на водата. Един бял облак скрива слънцето, което потъва зад лъчиста завеса. Далеч на хоризонта, загубен в необгледния шир, пуши параход. Плажът изведнъж опустява. По брега пламват тук-там електрически слънца. В Казиното саксофонът заплаква със своя човешки глас.
В тоя час над далечните потъмнели полета вечерният Angelus ръси своя топъл здрач. Една след друга, с кротко мучене се връщат кравите в къщи. В грамадните камини на готварниците пламва огън. На дъбовата маса слагат димяща супа от лук, бутилка сидър и грамаден хляб. През разтворената врата влизат дъхът на детелина и отразен лъч на слънцето, което гасне върху петлето на звънарнята.
1928