— Нали виждаш, чифлик без господарка не върви, дори и при слугиня като тебе.
Тогава спря, не знаеше какво повече да каже; а Роза го гледаше с ужас, сякаш отпред й стоеше убиец и тя се готвеше да избяга при първото негово движение.
Най-сетне, след пет минути той попита:
— Е, съгласна ли си?
Тя отговори с тъга:
— За какво, господарю?
Тогава той рече внезапно:
— Че да ме вземеш!
Тя изведнъж стана, после пак се отпусна като подкосена на стола и дълго остана неподвижна като човек, когото неочаквано е сполетяло голямо нещастие. Накрая чифликчията стана нетърпелив:
— Хайде де, че какво ти трябва тогава?
Тя го гледаше замаяна; после внезапно сълзи бликнаха в очите и, задушиха я, тя повтори два пъти:
— Не мога, не мога!
— Че защо? — попита мъжът. — Хайде, не ставай глупава; давам ти до утре да си помислиш.
И побърза да си отиде, много облекчен, че е свършил с тая постъпка, която твърде го затрудняваше, и уверен, че на другия ден слугинята ще приеме предложението, което за нея беше съвсем ненадейно, а за него — една чудесна сделка, тъй като по тоя начин той завинаги си осигуряваше жена, която положително щеше да му донесе повече от най-богатата мома в селото.
Впрочем между тях не можеше да съществува въпрос за неравенство в брака, защото на село всички са приблизително равни: чифликчията оре като ратая си, който най-често на свой ред днес или утре става господар, а слугините постоянно се превръщат в господарки, без това да внесе каквато и да било промяна в живота или в навиците им.
Роза не си легна тая нощ. Тя се отпусна на леглото си, нямаше сили дори да плаче — дотолкова бе съсипана. Стоеше неподвижно, не чувствуваше вече тялото си, а умът и бе разсеян, сякаш някой го бе късал с един от ония гребени, с които даракчиите влачат вълна за дюшеци.
Само от време на време успяваше да събере някакви късчета от разсъдък и се ужасяваше пред мисълта за онова, което можеше да се случи.
Страхът й нарасна и колчем големият кухненски часовник отмерваше бавно часовете в заспалата тишина на къщата, тя се обливаше в пот от тревога. Главата и се маеше, кошмари идваха един след друг, свещта угасна; тогава тя изпадна в унес, обзе я неистовият стремеж към бягство, който обхваща селските хора, когато мислят, че им е направена магия, лудо желание да се махнат, да се изплъзнат, да бягат пред нещастието като кораб пред буря.
Изписка прилеп; тя потрепери, изправи се, прокара ръце по лицето си, в косите си, опипа тялото си като луда; после слезе с движения на сомнамбул. Когато се намери в двора, тя запълзя, за да не би да я забележи някой скитащ безобразник, защото луната беше на залез и хвърляше силна светлина в полето. Вместо да отвори вратата на оградата, тя се прехвърли през насипа; после, като се намери пред полето, тръгна. Тичаше право пред себе си, с гъвкав и бърз бяг и от време на време несъзнателно надаваше остър вик. Чудовищната й сянка, легнала на земята отстрани, бягаше заедно с нея, понякога нощна птица се извиваше над главата й. Кучетата в чифликчийските дворове залайваха, когато я чуеха да минава край тях, едно куче прескочи трапа и се хвърли след нея, за да я ухапе, но ти се извърна и така изкрещя, че животното избяга ужасено, сви се в колибката си и млъкна.
Тук-там младо семейство зайци лудуваше в някоя нива, но щом приближеше жената, която бягаше бясно като подлудяла Диана, плахите животни се разпръсваха; малките и майката изчезваха и се свираха в някоя бразда, а бащата хукваше, колкото му краката държат, и понякога скачащата му сянка с големи щръкнали уши преминаваше върху залязващата луна, която сега потъваше накрай света и осветяваше равнината с косата си светлина като огромен фенер, поставен наземи на хоризонта.
Звездите изчезнаха в небесните глъбини, няколко птички зацвърчаха; денят се раждаше. Изтощена, момата се задъхваше и когато слънцето проби заруменената зора, тя се спря.
Подутите й крака отказваха да вървят; но тя зърна някаква локва, голяма локва със застояла вода, която под червените отблясъци на новия ден приличаше на кръв, и със ситни стъпки, куцукайки, притиснала сърцето си с ръка, отиде да накваси в нея двата си крака.
Седна на едно снопче трева, махна грубите си, покрити с прах обувки, развърза чорапите и потопи посинелите си прасци в неподвижната повърхност, където от време на време се пукаха въздушни мехурчета.
Сладостна свежест се изкачи от петите до гърлото й и изведнъж, докато гледаше неподвижно дълбокото блато, я обхвана шемет, бясно желание цяла да потъне в него. Там ще престане да страда, ще престане завинаги. Не мислеше вече за детето си; искаше мир, пълен покой, да спи безкрайно. Тогава се изправи с вдигнати ръце и пристъпи две крачки напред. Вече бе затънала до бедрата и щеше да се хвърли, когато някакво палещо щипане по глезените я накара да отскочи назад и тя нададе отчаян вик, защото, залепени за месото от коленете до края на ходилата, дълги черни пиявици пиеха живота й, издуваха се. Тя не смееше да ги пипне и виеше от ужас. Отчаяните й крясъци привлякоха един селянин, който минаваше надалеч с колата си. Той изтръгна пиявиците една по една, затисна раните с трева и отведе момата с колата си до чифлика на нейния господар.