Тя лежа петнадесет дена, после, в деня, когато стана, както седеше пред вратата, чифликчията дойде неочаквано и застана пред нея.
— Значи — каза той, — работата е решена, нали?
Отначало тя нищо не отговори, после, понеже той стоеше прав и я пронизваше с упорития си поглед, тя изрече с мъка:
— Не, господарю, не мога.
Но мъжът изведнъж се ядоса:
— Не можеш ли, моме, не можеш ли, че защо?
Тя се разплака и повтори:
— Не мога.
Той я огледа и изкрещя в лицето й:
— Значи имаш любовник, а?
Разтреперана от срам, тя промърмори:
— Може и така да е.
Зачервен като мак, мъжът заекваше от гняв:
— А, признаваш значи, никаквице! А какъв е тоя хубостник? Някой босяк, просяк, скитник, голтак някой, така ли? Какъв е, кажи де?
И понеже тя нищо не отговаряше, продължи:
— А, не щеш да кажеш… А пък аз ще ти кажа: Жан Бодю, нали?
Тя извика:
— Не, не е той!
— Тогава Пиер Мартен?
— О, не, господарю.
Той изреждаше като замаян всички момци в селото, а тя, съсипана, отричаше и час по час бършеше очите си с края на престилката. Но той търсеше и търсеше с животинска упоритост, човъркаше в сърцето й, за да открие неговата тайна, както ловджийското куче претърсва цял ден някоя бърлога, за да хване звяра, който то чувствува, че е в дъното й. Внезапно мъжът извика:
— Хе, дявол да го вземе, тогава ще да е Жак, миналогодишният ратай; казваха хората, че ти говорел и че сте си били дали дума да се вземете.
Роза се задушаваше: прилив на кръв обагри лицето й, сълзите й изведнъж пресъхнаха, те засъхваха по бузите й като капки вода върху нажежено желязо. Тя извика:
— Не, не е той, не е той!
— Не е ли той? — запита хитрият селянин, който надушваше частица истина.
Тя отговори забързано:
— Заклевам ви се, заклевам ви се…
Търсеше в какво да се закълне, не смееше да се позове на светите неща. Мъжът я прекъсна:
— Той те задиряше по ъглите и те поглъщаше с поглед на трапезата. Давала ли си му дума, а, казвай!
Тоя път тя погледна господаря си направо.
— Не, никога, никога и кълна се в господа, днес да дойде да ме иска, няма да го взема!
Изглеждаше толкова искрена, че чифликчията се поколеба. Той поде, сякаш говореше на себе си:
— Тогава какво? Нещастие все пак не ти се е случвало, щеше да се узнае. А щом не е имало последствия, никоя мома не би отказала на господаря си само за това. Все пак трябва да има нещо.
Тя нищо повече не отговори, задушаваше я страх.
Той пак запита:
— Не искаш ли?
Тя въздъхна:
— Не искам, господарю.
И той си тръгна.
Тя помисли, че се е отървала и прекара почти спокойно останалата част на деня, но се чувствуваше така пребита и изтощена, сякаш я бяха карали да движи вършачката вместо стария бял кон.
Легна си, щом можа, и веднага заспа.
Към средата на нощта я събудиха две ръце, които опипваха леглото й. Тя подскочи от страх, но веднага позна гласа на чифликчията, който й казваше:
— Не се плаши, Роза, аз съм, дойдох да ти говоря.
Отначало тя се изненада; после, понеже той се мъчеше да влезе под завивките й, тя разбра какво иска и се разтрепери много силно — чувствуваше се сама в тъмнината, натежала още от съня и съвсем гола до тоя мъж, който я желаеше. Тя не се съгласяваше, разбира се, но се противопоставяше лениво, като и сама се бореше срещу винаги тъй силния инстинкт у простите хора, недостатъчно защитена от нерешителната воля на тия безволни и меки характери. Отвръщаше глава ту към стената, ту към стаята, за да избегне милувките, с които устата на чифликчията търсеше нейната, и тялото й леко се извиваше под завивките, уморено от усилието на борбата. Но опиянен от желанието, той ставаше брутален, отви я с рязко движение. Тогава тя почувствува, че вече наистина не ще може да устои. Като се покоряваше на някаква щраусова стеснителност, тя скри лицето си в ръце и престана да се брани.
Чифликчията остана цялата нощ при нея. Дойде и на другата вечер, после — всеки ден.
Заживяха заедно.
Една сутрин той й каза:
— Дадох съобщение, ще се оженим идущия месец.