Выбрать главу

Тя лежа петнадесет дена, после, в деня, когато стана, както седеше пред вратата, чифликчията дойде неочаквано и застана пред нея.

— Значи — каза той, — работата е решена, нали?

Отначало тя нищо не отговори, после, понеже той стоеше прав и я пронизваше с упорития си поглед, тя изрече с мъка:

— Не, господарю, не мога.

Но мъжът изведнъж се ядоса:

— Не можеш ли, моме, не можеш ли, че защо?

Тя се разплака и повтори:

— Не мога.

Той я огледа и изкрещя в лицето й:

— Значи имаш любовник, а?

Разтреперана от срам, тя промърмори:

— Може и така да е.

Зачервен като мак, мъжът заекваше от гняв:

— А, признаваш значи, никаквице! А какъв е тоя хубостник? Някой босяк, просяк, скитник, голтак някой, така ли? Какъв е, кажи де?

И понеже тя нищо не отговаряше, продължи:

— А, не щеш да кажеш… А пък аз ще ти кажа: Жан Бодю, нали?

Тя извика:

— Не, не е той!

— Тогава Пиер Мартен?

— О, не, господарю.

Той изреждаше като замаян всички момци в селото, а тя, съсипана, отричаше и час по час бършеше очите си с края на престилката. Но той търсеше и търсеше с животинска упоритост, човъркаше в сърцето й, за да открие неговата тайна, както ловджийското куче претърсва цял ден някоя бърлога, за да хване звяра, който то чувствува, че е в дъното й. Внезапно мъжът извика:

— Хе, дявол да го вземе, тогава ще да е Жак, миналогодишният ратай; казваха хората, че ти говорел и че сте си били дали дума да се вземете.

Роза се задушаваше: прилив на кръв обагри лицето й, сълзите й изведнъж пресъхнаха, те засъхваха по бузите й като капки вода върху нажежено желязо. Тя извика:

— Не, не е той, не е той!

— Не е ли той? — запита хитрият селянин, който надушваше частица истина.

Тя отговори забързано:

— Заклевам ви се, заклевам ви се…

Търсеше в какво да се закълне, не смееше да се позове на светите неща. Мъжът я прекъсна:

— Той те задиряше по ъглите и те поглъщаше с поглед на трапезата. Давала ли си му дума, а, казвай!

Тоя път тя погледна господаря си направо.

— Не, никога, никога и кълна се в господа, днес да дойде да ме иска, няма да го взема!

Изглеждаше толкова искрена, че чифликчията се поколеба. Той поде, сякаш говореше на себе си:

— Тогава какво? Нещастие все пак не ти се е случвало, щеше да се узнае. А щом не е имало последствия, никоя мома не би отказала на господаря си само за това. Все пак трябва да има нещо.

Тя нищо повече не отговори, задушаваше я страх.

Той пак запита:

— Не искаш ли?

Тя въздъхна:

— Не искам, господарю.

И той си тръгна.

Тя помисли, че се е отървала и прекара почти спокойно останалата част на деня, но се чувствуваше така пребита и изтощена, сякаш я бяха карали да движи вършачката вместо стария бял кон.

Легна си, щом можа, и веднага заспа.

Към средата на нощта я събудиха две ръце, които опипваха леглото й. Тя подскочи от страх, но веднага позна гласа на чифликчията, който й казваше:

— Не се плаши, Роза, аз съм, дойдох да ти говоря.

Отначало тя се изненада; после, понеже той се мъчеше да влезе под завивките й, тя разбра какво иска и се разтрепери много силно — чувствуваше се сама в тъмнината, натежала още от съня и съвсем гола до тоя мъж, който я желаеше. Тя не се съгласяваше, разбира се, но се противопоставяше лениво, като и сама се бореше срещу винаги тъй силния инстинкт у простите хора, недостатъчно защитена от нерешителната воля на тия безволни и меки характери. Отвръщаше глава ту към стената, ту към стаята, за да избегне милувките, с които устата на чифликчията търсеше нейната, и тялото й леко се извиваше под завивките, уморено от усилието на борбата. Но опиянен от желанието, той ставаше брутален, отви я с рязко движение. Тогава тя почувствува, че вече наистина не ще може да устои. Като се покоряваше на някаква щраусова стеснителност, тя скри лицето си в ръце и престана да се брани.

Чифликчията остана цялата нощ при нея. Дойде и на другата вечер, после — всеки ден.

Заживяха заедно.

Една сутрин той й каза:

— Дадох съобщение, ще се оженим идущия месец.