Тя не отвърна. Какво можеше да каже? Не се противопостави. Какво можеше да стори?
IV
Омъжи се за него. Чувствуваше се като затънала в ров с недостъпни брегове, от който никога няма да може да излезе, а над главата й сякаш бяха надвиснали всевъзможни нещастия като големи скали, които щяха да се строполят при първия случай. За нея мъжът й беше човек, когото тя е ограбила и който днес или утре ще забележи това. После мислеше и за детето си, от което идеше цялото й нещастие, но също и цялото й щастие на тая земя.
Тя ходеше да го вижда два пъти в годината и всеки път се връщаше по-тъжна.
Но с време и страховете й се успокоиха, сърцето й се смири и тя заживя по-доверчиво, с някакъв неясен страх, който все още се мяркаше в душата й.
Минаха години; детето караше шестата година. Тя вече беше почти щастлива, когато настроението на чифликчията неочаквано се помрачи.
От две или три години у него сякаш се бе загнездила тревога, той сякаш таеше някаква грижа, някаква болка в душата, която постепенно растеше. След вечеря оставаше дълго на масата, забил глава в ръцете си, тъжен, разяждан от мъка. Думите му ставаха по-сурови, навремени груби и дори изглеждаше, че има някаква задна мисъл срещу жена си, защото понякога й отвръщаше сприхаво, почти гневно.
Един ден, когато момченцето на една съседка беше дошло да вземе яйца и тя го посгълча, понеже беше претрупана с работа, мъжът й внезапно изскочи и й каза със зъл глас:
— Да беше твое, нямаше така да се отнасяш с него!
Тя остана стресната, не можа да отговори, после си влезе — всичките й тревоги отново се събудиха.
На вечерята чифликчията не й заговори, не я погледна, сякаш знаеше нещо.
Объркана, тя не посмя да остане сама с него след яденето: избяга и отърча до църквата.
Нощта се спущаше; тесният храм беше съвсем тъмен, но в тишината някъде там към олтара бродеха някакви стъпки, защото клисарят приготвяше за през нощта кандилото пред дарохранителницата. Тази трепкаща огнена точка, потънала в мрачината на свода, се стори на Роза като последна надежда и впила поглед в нея, тя се отпусна на колене.
Мъждукащото кандило се изкачи нагоре с шум на вериги. Скоро по плочите прокънтя равномерно тропот на дървени обувки, последван от триене на въже, което се влачи, и тънкогласната камбана изби за вечерня сред нарастващата мъглявина. Когато човекът щеше вече да излезе, тя го настигна.
— В къщи ли си е свещеникът? — каза тя.
Той отвърна:
— Разбира се, той винаги се храни, когато камбаната бие за вечерня.
Тогава, трепереща, тя бутна портичката на свещеническия дом.
Той тъкмо се канеше да вечеря. Веднага я покани да седне.
— Да, да, знам, мъжът ви ми е говорил за онова, което ви води.
На бедната жена й призляваше. Свещеникът поде:
— Какво желаете, чадо мое? — и бързо гълташе супата, която капеше по мазното му, издуто на корема расо.
Роза вече не смееше да говори, нито да иска, нито да умолява; стана; свещеникът й каза:
— Не се обезсърчавайте…
И тя излезе.
Прибра се в чифлика, без да знае какво прави. Господарят я чакаше, работниците се бяха разотишли, докато я нямаше. Тогава тя се строполи тежко в нозете му, проливаше поройни сълзи и стенеше:
— Какво имаш против мене?
Той започна да крещи, да ругае:
— Това имам, че нямам деца, дявол да го вземе! Човек си взима жена не за да самотува с нея до края. Това имам. Когато една крава не се отели, значи не струва. Когато жената няма деца, също значи, че нищо не струва.
Тя плачеше, заекваше, повтаряше:
— Не съм аз крива! Не съм аз крива!
Тогава той поомекна и прибави:
— Не казвам, че си, ама все пак е лошо.
V
От този ден я завладя една-единствена мисъл: да роди дете, още едно; и тя всекиму поверяваше желанието си.
Някаква съседка й посочи средство: да дава на мъжа си всяка вечер чаша вода с щипка пепел. Чифликчията се съгласи, но средството не помогна.
Те си казваха: „Може да има някакви тайни.“ И ходеха да се осведомяват. Посочиха им един овчар, който живееше на десет мили оттам; и един ден майстор Вален впрегна бричката си и отиде да се посъветва.
Овчарят му даде един хляб, над който направи някакви знаци, хляб, замесен с треви, от който трябвало двамата да хапнат по едно парче през нощта както преди, така и след милувките.
Целият хляб бе изяден без никакъв успех.
Един учител им разкри тайни, непознати в селата начини на любов, и съвсем сигурни — както казваше той. Оказаха се безполезни.
Свещеникът им препоръча поклонение пред скъпоценната Феканска Кръв. Роза отиде с тълпата в абатството, падна ничком, вля своята молитва в потока груби пожелания, които отправяха сърцата на всички тия селяни, и помоли тоя, към когото всички се обръщаха, да й помогне още веднъж да зачене. Напразно. Тогава тя си въобрази, че е наказана заради първия си грях, и я обзе огромна мъка.