Тя се топеше от скръб; мъжът й също се състаряваше, „ядеше се“, както казваха, чезнеше в напразни надежди.
Тогава между тях избухна война. Той я ругаеше, биеше я. По цял ден й се караше, а вечер в леглото, запъхтян, злостен, хвърляше в лицето й обиди и дори мръсни думи.
Най-сетне една нощ, като не знаеше вече какво да измисли, за да я накара още повече да страда, той й заповяда да стане, да отиде пред вратата и да дочака деня под дъжда. Понеже тя не се покори, той я хвана за врата и започна да я бие в лицето с юмруци. Тя нищо не каза, не помръдна. Побеснял, той скочи на колене върху корема й и стиснал зъби, полудял от ярост, я заблъска. Тогава за миг тя отчаяно се разбунтува, отметна го с гневно движение към стената, седна и каза с променен съскащ глас:
— Аз си имам дете, имам си! Имах го от Жак; нали го знаеш Жак? Той трябваше да се ожени за мене, но замина.
Смаян, мъжът стоеше толкова стреснат, колкото и самата тя, мърмореше:
— Какво разправяш? Какво разправяш?
Тогава тя захлипа и пошепна през порой от сълзи:
— За това не исках да те взема; за това. Не можех да ти кажа, щеше да ме оставиш без хляб, с детето. Ама ти, ти нямаш дете; не знаеш ти, не знаеш!
Той повтаряше машинално с растящо удивление:
— Имаш дете, а? Ти имаш дете!
Тя произнесе сред хълцане:
— Ти насила ме взе, или не помниш? Аз не исках да се омъжа за тебе!
Тогава той стана, запали свещта и започна да ходи из стаята с ръце на гърба. Заровена в леглото, тя продължаваше да плаче. Изведнъж той се спря пред нея.
— Тогава вината е моя, дето не съм ти направил дете, а?
Тя не отвърна. Той пак започна да ходи; после пак се спря и запита:
— На колко години е малкото?
Тя прошепна:
— Сега ще навърши шест.
Той пак запита:
— Защо не си ми казала?
Тя изстена:
— Че можех ли!
Той стоеше прав, неподвижен.
— Хайде, стани — рече.
Тя се изправи с мъка, после стана на крака и се облегна на стената, а той изведнъж взе да се смее с хубавия си плътен смях от някогашните добри дни и понеже тя все още стоеше замаяна, добави:
— Добре де, ще идем да го вземем, това хлапе, като си нямаме наше, на двама ни…
Тя толкова се обърка, че ако силите не бяха я напуснали, положително щеше да побегне. Но чифликчията потриваше ръце и мърмореше:
— Исках да си осиновим дете, а ето че си намерихме, намерихме си… Бях казал на свещеника за някое сираче.
После, все така засмян, той разцелува по двете страни замаяната си и изумяла жена и й викна, сякаш тя не чуваше:
— Хайде, майко, да отидем да видим дали е останала чорба; цяло гърне ще изям!
Тя си навлече полата. Слязоха долу и докато, коленичила, жената подклаждаше огъня под менчето, светнал от радост, той продължаваше да ходи с широки крачки из кухнята и повтаряше:
— Ех, да ти кажа право, радвам се; няма какво да ти, разправям, доволен съм, много съм доволен!
Ги дьо Мопасан
Домът Телие
I
Отиваха там всяка вечер към единадесет часа, просто като в кафене.
Събираха се шест до осем души, все същите, не някакви гуляйджии, а порядъчни хора — търговци, младежи от града, пиеха си чашката „шартрьоз“ и позакачаха момичетата или разговаряха спокойно с „госпожата“, която те всички уважаваха.
После към дванадесет часа се прибираха да спят. Младежите понякога оставаха.
Домът беше като семейно жилище, съвсем малък, боядисан в жълто, на ъгъла на една улица зад църквата „Сент-Етиен“; през прозорците се виждаше заливът, пълен с разтоварвани кораби, голямата солница, наричана „Вместилището“, а зад нея — склонът на Мадоната и старият сив параклис.
„Госпожата“, която произхождаше от добро селско семейство от департамента Йор, бе подхванала тоя занаят точно така, както можеше да стане шапкарка или шивачка. Предразсъдъкът за позора на проституцията, толкова упорито поддържан в градовете, не съществува в нормандските села. Селянинът казва: „Добър е тоя занаят“, и праща дъщеря си да държи харем с момичета, както би я пратил да ръководи девически пансион.
Впрочем тя бе получила дома в наследство от бившия собственик — неин стар вуйчо. „Господинът“ и „госпожата“, които по онова време държаха хан край Ивто, веднага ликвидираха търговията си, понеже прецениха, че работата във Фекан ще бъде по-изгодна, и една сутрин пристигнаха и поеха ръководството на заведението, което, без стопани, бе започнало да запада.