Те бяха добри хора и както персоналът, така и съседите веднага ги обикнаха.
Две години след това „господинът“ умря от удар. Новият му занаят го принуждаваше, да води ленив и неподвижен живот и той затлъстя — задуши се от много здраве.
Откак овдовя, госпожата стана прицел на напразните домогвания на всички клиенти на заведението, но за нея казваха, че е напълно добродетелна и дори питомките й не успяваха да я уличат в нещо.
Тя беше висока, пълна, приятна жена. Лицето й, пребледняло в това мрачно, винаги затворено жилище, блестеше като покрито с мазен лак. Редки изкуствени къдрици ограждаха нейното чело и й придаваха нещо младежко, което очебийно не отговаряше на зрелите й форми. Винаги весела, с открито лице, тя се шегуваше на драго сърце, но с отсенка на сдържаност, която новият й занаят не бе успял да й отнеме. Грубите изрази все още малко я засягаха и когато някой невъзпитан момък наричаше заведението й с истинското му име тя се възмущаваше и се сърдеше. С една дума — имаше нежна душа и макар че се отнасяше с жените от дома като с приятелки, обичаше да казва, че не е „от един дол дренки“ с тях.
Понякога, в делничен ден, тя наемаше кола и тръгваше с част от персонала си. Отиваха да полудуват на някоя поляна край рекичката, която тече в земите на Валмон. Тогава те започваха да палуват като избягали пансионерки, тичаха, играеха детски игри, радваха се с радостта на затворнички, опиянени от въздух и свобода. Ядяха колбаси на тревата, пиеха сидър и привечер се завръщаха приятно уморени, разнежени. В колата целуваха „госпожата“ като много добра майка, изпълнена с благост и снизхождение.
Домът имаше два входа. Вечер отваряха на ъгъла нещо като долнопробна кръчма за простолюдието и моряците. Две от жените, заети с тая особена търговия в града, бяха нарочно предназначени за тая част от клиентелата. С помощта на един келнер, на име Фредерик — дребно, но силно като вол кьосе, те разнасяха по разклатените мраморни маси половници вино и чаши с бира, прегръщаха пиячите, сядаха по коленете им и ги подканяха да пият.
Другите три жени (общо бяха всичко пет) образуваха нещо като аристокрация и бяха запазени за компанията от горния етаж, освен когато долу имаше нужда от тях, а горе беше празно.
Стените на Юпитеровия салон, където се събираше местната буржоазия, бяха облепени със синя хартия и украсени с голяма рисунка, която представляваше Леда, проснала се под един лебед. Тук се идваше по една извита стълба, която започваше от тясна, скромна наглед врата откъм улицата; над тая врата цяла нощ светеше едно фенерче зад решетка, като ония, които в някои градове още палят при нозете на вградените в стените статуи на света Богородица.
Влажна и стара, сградата леко миришеше на мухъл. Понякога по коридорите минаваше дъх на одеколон, а през открехнатата врата на долния етаж избухваха като гръм просташките крясъци на насядалите около масите мъже и тогава лицата на господата горе се сгърчваха от безпокойство и отвращение.
„Госпожата“, близка с клиентите, които бяха и нейни приятели, никога не излизаше от салона и с любопитство следеше градските клюки, които научаваше чрез тях. Нейният сериозен разговор внасяше разнообразие в несвързаните приказки на другите три жени. Той беше като почивка сред двусмислените подмятания на корместите мъже, които всяка вечер се отдаваха на почтен и посредствен разврат — да пийнат чашка ликьор в обществото на публични жени.
Трите дами от първия етаж се наричаха Фернанда, Рафаела и Роза Крантата.
Понеже персоналът беше ограничен, постарали се бяха всяка от тях да бъде нещо като мостра, образец на даден женски тип, за да може всеки консуматор да намери поне приблизително въплъщението на своя идеал.
Фернанда представяше „русата красавица“ — много висока, почти дебела, отпусната селска мома, с много лунички и редки, къси и светли безцветни коси, като сресани конопени влакна, които недостатъчно покриваха черепа й.
Рафаела, марсилка, отрепка от морските пристанища, мършава, с изпъкнали, намазани с червило скули, играеше неизбежната роля на „красивата еврейка“. Черните й коси, лъснати с мозък от говежди кости, образуваха прилепнали лимби на слепите й очи. Очите й биха изглеждали красиви, ако дясното не беше белязано с бяло петно. Извитият й нос се спускаше над издадена напред челюст, където два нови горни зъба се отделяха от долните, потъмнели с годините като старо дърво.
Роза Крантата, дребна месеста топка — само корем и два късички крака, пееше от сутрин до вечер с пресипнал глас ту мръсни, ту сантиментални песни, разправяше някакви безкрайни и незначителни историйки и преставаше да говори само за да яде, а да яде — само за да започне пак да говори, беше вечно в движение, гъвкава като катеричка, въпреки тлъстините и късите си лапички; смехът й — порой от остри писъци, избухваше ту тук, ту там, в някоя спалня, на тавана, в кафенето, навсякъде, без никакъв повод.