Двете жени от долния етаж — Луиза, по прякор Кудкудячката, и Флора, наречена Люлката, понеже понакуцваше, първата винаги облечена като „Свободата“ с трицветна лента на кръста, а другата уж като испанка — с медни жълтици, които при всяко покуцване подскачаха в червените й като морков коси — приличаха на готвачки, облечени като за маскарад. Същински ханджийски слугини, известни в пристанището под прякора двете Помпи, те бяха като всички жени от народа — ни по-хубави, ни по-грозни.
Благодарение на мъдрото умение да помирява и неизчерпаемото добро настроение на „госпожата“ между тези пет жени царуваше изпълнен с ревност, но рядко нарушаван мир.
Заведението, единствено в градеца, беше усърдно посещавано. „Госпожата“ бе съумяла да създаде толкова приличен порядък, държеше се тъй любезно, тъй услужливо, добросърдечността й беше толкова известна, че тя бе обкръжена от своего рода уважение. Редовните посетители се стараеха да й угодят и тържествуваха, когато им окажеше по-подчертано внимание. А когато се срещаха по работа през деня, те си казваха един другиму: „Довиждане до довечера, знаете къде, нали?“, както хората си казват: „В кафенето след вечеря, нали?“
С една дума, домът Телие беше едно разнообразие и рядко някой пропущаше всекидневната среща там.
Но една вечер към края на месец май господин Пулен, търговец на дървен материал и бивш кмет, пристигна пръв и намери вратата заключена. Фенерчето зад решетката не светеше; от заведението не се чуваше никакъв шум — то изглеждаше мъртво. Почука — отначало тихо, после по-силно и по-силно. Никой не се обади. Тогава той пое със ситни крачки нагоре по улицата и когато стигна на Пазарния площад, срещна господин Дювер, корабопритежателя, който отиваше към същото място. Г-н Пулен се върна с него — пак напразно. Но внезапно край тях избухна силна глъчка и като заобиколиха къщата, те забелязаха тълпа английски и френски моряци, които удряха с юмруци по затворените капаци на кръчмата.
Двамата господа веднага избягаха, за да не се изложат, но ги спря тихо подвикване: „Пст…“ Беше господин Турньово, търговецът на риба, който ги бе познал и ги викаше. Те му разказаха каква е работата и той се огорчи, защото, като женен човек, баща на семейство и зорко следен, отиваше там само в събота вечер, „секуритатис кауза“, както обичаше да казва, намеквайки за съответните полицейски здравни мерки, чиято периодичност му бе разкрил приятелят му доктор Борд. Беше тъкмо неговата вечер, а сега той трябваше да се въздържа цялата следваща седмица.
Тримата мъже избиколиха чак към пристанището, срещнаха по пътя господин Филип, сина на банкера, редовен посетител на заведението, и господин Пемпес, бирника. И всички заедно се върнаха през Еврейската улица, за да опитат за последен път. Но побеснелите моряци бяха обсадили дома, хвърляха камъни, ревяха. Петимата клиенти от горния етаж побързаха да се махнат и тръгнаха да скитат из улиците.
Срещнаха и господин Дюпюи, застрахователния агент, а после — господин Вас, член на търговския съд. Започнаха дълга разходка, която ги изведе най-напред до вълнолома. Насядаха един до друг на гранитната ограда и се загледаха във водата, която се къдреше. В мрака по гребените на вълните проблясваше, за да изчезне почти веднага, сияйно бяла пяна, а морето се блъскаше в скалите и еднообразният му шум пълзеше в нощта по цялото протежение на стръмния бряг. След като тъжните скиталци поседяха известно време, господин Турньово заяви:
— Неприятно.
— То се знае — додаде господин Пемпес.
И пак тръгнаха полека.
След като стигнаха до края на улицата, която върви в подножието на склона и се нарича Под гората, те завиха по дъсчения мост над „Вместилището“, минаха покрай железопътната линия и пак излязоха на Пазарния площад. Тук изведнъж между бирника господин Пемпес и търговеца на риба господин Турньово започна препирня за някаква си неотровна гъба, която единият от тях твърдеше, че бил намерил из околностите.
Бяха раздразнени от досадата и щяха може би да стигнат и до бой, ако останалите не се бяха намесили. Разядосан, господин Пемпес си отиде, но веднага се надигна ново пререкание — между бившия кмет господин Пулен и застрахователния агент господин Дюпюи по въпроса за заплатите на бирниците и допълнителните доходи, които те можели да си докарат. От двете страни започнаха да се сипят обиди, но в това време се разрази буря от ужасни викове и тълпата моряци, на които бе дотегнало напразното чакане пред затворения дом, изскочи на площада. Хванати подръка двама по двама, те образуваха проточено шествие и крещяха неистово.