Братът, до когото тя се допита, нямаше нищо против и прие да настани цялата компания за една нощ в дома си. И тъй, в събота сутринта експресът, който тръгва в осем часа, отнесе „госпожата“ и нейните спътнички в един второкласен вагон.
До Бьозвил пътуваха сами и бъбреха като свраки. Но тук се качиха двама съпрузи. Мъжът, стар селянин, облечен в синя риза с надиплена яка и широки ръкави, стегнати в китките и украсени със ситно извезана бяла шевица, носеше старинна висока шапка с избледнели до червеникаво косъмчета, които изглеждаха като настръхнали, и държеше в едната си ръка огромен зелен чадър, а в другата — голяма кошница, от която се подаваха главите на три разтревожени патици. Жената имаше кокоше лице с остър нос като човка и изглеждаше вцепенена в селската си носия. Тя седна срещу мъжа си и остана неподвижна, смаяна, че е попаднала сред толкова добро общество.
И наистина вагонът сякаш сияеше от ярки цветове. „Госпожата“, цялата в синьо, в синя коприна от главата до петите, бе наметната с шал от фалшив френски кашмир — червен, ослепителен, поразяващ. Фернанда се задъхваше в рокля на квадрати, чието елече, стегнато с усилията на всичките й другарки, надигаше двойния разлюлян купол на огромната й гръд, която изглеждаше като течна под плата.
Рафаела, с шапка с пера, подобна на птиче гнездо, носеше лилава рокля, посипана със златни пулчета — нещо ориенталско, което отиваше на еврейското й лице. Роза Крантата в розова пола с големи волани приличаше на много дебело дете, на тлъсто джудже. А двете Помпи си бяха ушили странни облекла, сякаш направени от стари завеси, от ония стари завеси на едри цветя от времето на Реставрацията.
Щом в купето дойдоха и външни хора, дамите застанаха чинно и започнаха да говорят за възвишени неща, за да направят добро впечатление. Но в Болбек се появи един господин с руси бакенбарди, с пръстени и златна верижка. Той постави в мрежата над главата си няколко пакета, загърнати в непромокаема хартия. Изглеждаше шегобиец и добряк. Той поздрави, усмихна се и без стеснение попита:
— Гарнизона ли сменят дамите?
Тоя въпрос внесе неясно смущение сред групата. Най-сетне „госпожата“ се съвзе и отвърна сухо, за да отмъсти за засегнатата чест на своите:
— Можете да бъдете по-вежлив.
Той се извини.
— Извинете, исках да кажа „манастира“.
„Госпожата“ не намери какво да отговори или може би помисли, че тая поправка е достатъчна, кимна достойно с глава и сви устни.
Тогава господинът, който седеше между Роза Крантата и стария селянин, започна да намига на трите патици, чиито глави се подаваха от кошницата, после, като усети, че е привлякъл вниманието на публиката, започна да гъделичка животните под човките, като им говореше смешни неща, за да разведри компанията:
— Ох, напуснали сме си блатото, ква, ква, ква, за да се запознаем с шиша, ква, ква, ква.
Нещастните животни извръщаха глава, за да избягнат милувките, правеха ужасни усилия, за да изскочат от плетения си затвор. Изведнъж трите изкрещяха отчаяно: „Ква, ква, ква, ква!“ Тогава жените избухнаха в смях. Те се навеждаха, бутаха се, за да видят; безумно се заинтересуваха от патиците. А господинът удвои любезността, духовитостта и закачките си.
Намеси се и Роза и като се наведе над коленете на съседа си, целуна трите птици по човката. Веднага след това всички жени пожелаха да ги целунат, а господинът взимаше госпожите на коленете си, друсаше ги, щипеше ги. Изведнъж започна да им говори на „ти“.
Двамата селяни, по-объркани от птиците си, въртяха очи като безумни, без да смеят да мръднат, а по старите им набръчкани лица не се появяваше нито сянка от усмивка, те не трепваха.
Тогава господинът, който беше търговски пътник, шеговито предложи на дамите тиранти. Той взе един от пакетите и го разтвори. Това беше хитрина — пакетът съдържаше жартиери.
Имаше от синя коприна, от розова коприна, от алена коприна, от тъмночервена коприна — с метални токички, представящи две позлатени и прегърнати амурчета. Жените се развикаха от радост и обзети от сериозността, в която изпада всяка жена, когато опипва тоалетни принадлежности, започнаха да разглеждат мострите. Те се съветваха помежду си с поглед или с кратък шепот, отговаряха си по същия начин, а „госпожата“ жадно опипваше чифт оранжеви жартиери — по-широки, по-внушителни от останалите, истински жартиери за крака на съдържателка.
Господинът чакаше, таеше една мисъл.
— Хайде, котенцата ми, трябва да ги премерите — рече той.
Вдигна се буря от възклицания; жените стискаха полите между коленете си, сякаш се бояха от насилие. Той чакаше своя час спокойно. Заяви: