— Отивам, отивам, не се ядосвайте, господин докторе.
Докторът си отиде, като предупреждаваше:
— Мислете му, мислете му и се пазете, защото не се шегувам, когато се разсърдя!
Щом остана сам, селянинът се обърна към майка си и каза примирено:
— Ще отида да търся Рапетката, понеже той иска. Не се безпокой, докато се върна.
И той също излезе.
Рапетката, стара гладачка, пазеше умрели и умиращи от общината и околността. После, щом зашиеше своите клиенти в чаршафа, от който никога нямаше да излязат, тя се залавяше отново за ютията, с която гладеше бельото на живите. Набръчкана като миналогодишна ябълка, злобна, завистлива, скъперница до най-висша степен, превита одве, като че ли беше пречупена в кръста от вечното движение на желязото, което прекарваше по платовете, би казал човек, че тя изпитва към агонията цинична и чудовищна любов. Говореше само за хора, които беше видяла как умират, за всички разновидности на умирания, на които беше присъствувала, и ги описваше с големи подробности като ловец, който разказва за своята стрелба.
Когато влезе при нея, Оноре Бонтан я завари да слага синка във водата за якичките на селянките.
Той каза:
— Хайде добър ден, върви ли работата, госпожа Рапет?
Тя обърна глава към него:
— Горе-долу, горе-долу. А вие как сте?
— О, добре, но майка ми не я бива.
— Майка ви ли?
— Да, мама.
— Какво й е?
— Сигурно скоро ще умре.
Старата жена извади ръце от водата, чиито синкавопрозрачни капчици се стичаха между пръстите й и падаха във ведрото.
Тя запита с неочаквана симпатия:
— Толкова ли е зле?
— Лекарят казва, че няма да живее много.
— Тогава сигурно е зле?
Оноре се поколеба. Трябваше му някакъв увод за предложението, което се готвеше да направи. Но понеже нищо не му идваше наум, той се реши изведнъж:
— Колко ще ми вземете, за да я гледате до края? Знаете, че не сме богати. Аз не мога да плащам дори на една слугиня. И многото домакинска работа и преумора докараха майка ми на този ред! Тя е работила за десет души през деветдесет и двете си години. Не можеше да се отърве от работа…
Рапетката поде сериозно:
— Има две цени: четиридесет су на ден и три франка на нощ за богатите. Двадесет су на ден и четиридесет на нощ за другите. Вие ще дадете двадесет и четиридесет.
Селянинът размишляваше. Той познаваше добре майка си. Знаеше колко беше упорита, яка и издръжлива. Това можеше да продължи осем дни въпреки мнението на лекаря.
Той каза решително:
— Не. Предпочитам да ми определите една цена, да, една цена до края. Ще си опитаме късмета взаимно. Лекарят казва, че тя скоро ще си отиде. Ако това стане, толкова по-добре за вас и по-зле за мене. Но ако тя се удържи до утре или за по-дълго време, толкова по-добре за мене и по-зле за вас!
Болногледачката го наблюдаваше внимателно. Тя никога не беше уговаряла предварително сумата за умиране. Колебаеше се, изкушавана от мисълта да си опита късмета. После се усъмни, че ще я изиграят.
— Нищо не мога да кажа, докато не видя майка ви — отговори тя.
— Елате да я видите…
Тя избърса ръцете си и го последва веднага. По пътя не говореха нищо. Тя вървеше бързо, а той протягаше дългите си крака, като че ли при всяка крачка прескачаше поточе.
Кравите, легнали на полето, потиснати от жегата, повдигаха тежко глави и мучаха лениво към минаващите двама души, за да им искат прясна трева.
Като наближи къщата си, Оноре Бонтан промърмори:
— Ами ако е свършила вече?
И в гласа му се прояви несъзнателното желание, което имаше.
Обаче старата не беше умряла. Тя лежеше по гръб на одъра с ръце върху покривката от лилава басма, ръце ужасно мършави, разкривени, прилични на странни животни, на пипала на раци и сковани от ревматизъм, умора и почти вековната работа, която бяха извършили.
Рапетката се приближи до леглото и се вгледа в умиращата. Провери пулса й, опипа гърдите й, прислуша дишането, запита я нещо, за да я чуе как говори, после, след като я наблюдава дълго, излезе, последвана от Оноре. Имаше вече установено мнение. Старата нямаше да дочака нощта. Той запита:
— Е, какво?
Болногледачката отговори:
— Добре! Това ще продължи два дни, а може би и три. Ще ми дадете шест франка за всичко.
Той извика:
— Шест франка! Шест франка! Да не сте полудели? Но аз ви казвам, че тя няма да изтрае повече от пет-шест часа.
И те спориха дълго време упорито.
Понеже болногледачката щеше да си тръгне, времето минаваше и житото нямаше да се прибере само, най-сетне той се съгласи:
— Е добре, дадено, шест франка за всичко до вдигането на тялото.
— Разбрано, шест франка.