И той тръгна с широки крачки към житата, полегнали на земята под жаркото слънце, което караше посевите да зреят. Болногледачката влезе в къщата. Беше си донесла и нещо за работа, защото при умиращите и при умрелите работеше без отдих, понякога за себе си, понякога за семейството, което я използуваше за двойна работа, заплащайки и допълнително възнаграждение.
Изведнъж тя запита:
— Причастие получила ли си, бабо Бонтан?
Селянката отговори „не“ с глава и Рапетката, която беше набожна, скокна живо.
— Боже господи, възможно ли е това! Ще отида да повикам свещеника.
И тя се затече към дома на свещеника така бързо, че децата от площада, като я видяха как силно бяга, помислиха, че се е случило нещастие.
Свещеникът дойде веднага, облечен в стихар, предшествуван от момчето от хора, което биеше един звънец, за да оповести минаването на бога през горещото и спокойно поле. Мъжете, които работеха в далечината, сваляха големите си шапки и заставаха неподвижни, изчаквайки бялата дреха да се закрие зад някой чифлик; жените, които събираха снопи, се изправяха, за да се прекръстят, черни кокошки бягаха подплашено край трапищата, като се клатушкаха от крак на крак до познатата им дупка, в която бързо изчезваха; един млад жребец, вързан на една ливада, се изплаши от бялата дреха и започна да се върти наоколо и да рита, като опъваше въжето. Детето от хора в червена дреха вървеше бързо; и свещеникът, наклонил глава над едното рамо, го следваше, нашепвайки молитви, Рапетката вървеше отзад, наведена, превита одве, сякаш ще се простре на земята със скръстени като в църква ръце.
Оноре ги видя отдалеч, като минават. Той попита:
— Къде отива нашият свещеник?
Слугата му, по-досетлив, отговори:
— Носи божията благословия на майка ти!
Селянинът не се учуди:
— Може и да е за добро!
И той продължи работата си.
Баба Бонтан се изповяда, получи опрощение и се причести; свещеникът си отиде, като остави сами двете жени в задушната колиба.
Тогава Рапетката започна да се вглежда в умиращата, като се питаше дали това ще продължи дълго време.
Денят преваляше, пресният въздух нахлуваше в стаята, полюляваше на стената иконата от Епинал, забодена с две карфички; малките завески на прозореца, някога бели, а сега пожълтели и покрити с петна от мухи, изглеждаха, като че ли ще хвръкнат, ще се откъснат и ще отлетят, както душата на старицата.
Тя лежеше неподвижна, с отворени очи, сякаш очакваше с безразличие близката смърт, която закъсняваше да дойде. Не можеше да си поеме дълбоко дъх, който излизаше със свистене от свитото й гърло. След малко и той щеше да секне и на земята щеше да остане една жена по-малко, за което никой нямаше да съжалява.
Оноре се завърна по мръкнало. Приближи се до леглото, видя, че майка му е още жива и запита:
— Как си? — както правеше, когато тя беше неразположена.
После изпрати Рапетката, като й поръча.
— Утре точно в пет часа.
Тя отговоря:
— Утре в пет часа.
И наистина тя дойде на разсъмване.
Оноре, преди да отиде на полето, ядеше супа, която сам си беше приготвил.
Болногледачката запита:
— Е добре! Майка ви отиде ли си?
Той отговори с лукаво намигване:
— Чувствува се по-скоро добре.
И тръгна.
Рапетката, обхваната от безпокойство, се доближи до умиращата, която лежеше в същото положение, потисната и безчувствена, с отворени очи и кръстосани на покривката ръце. И болногледачката разбра, че това можеше да продължи два дни, четири дни, осем дни; и страх притисна скъперническото й сърце, а ужасен гняв се надигаше в нея против онзи негодяй, който я беше изиграл, и против тази жена, която не умираше.
Тя започна работата си и зачака с поглед, втренчен в набръчканото лице на баба Бонтан.
Оноре се върна за обед, той изглеждаше доволен, почти радостен, после пак отиде. Без съмнение прибираше житото си при отлични условия.
Рапетката се отчайваше, всяка изтекла минута сега и се струваше откраднато време, откраднати пари. Тя имаше желание, лудо желание да улови за врата тая стара глупачка, тая стара дебелоглава, тая стара опърничава жена и като я стисне леко, да спре това слабо и бързо дишане, което й крадеше времето и парите.
После помисли за опасността, тъй като и други мисли й минаваха през главата, приближи се до леглото и запита:
— Видяхте ли вече дявола?
Баба Бонтан промълви:
— Не.
Тогава болногледачката започна да говори, да разказва приказки, за да измъчва немощната душа на умиращата. Той бил с метла в ръка, с тенджера на главата и крещял силно. Щом го видел човек, свършено било с него. И тя изброи всички, пред които се бил появил дяволът през тази година: Жозефин Лоазел, Йолали Ратие, Софи Паданьо, Серафин Гроспие.