Баба Бонтан се развълнува най-после, започна да се върти, да движи ръцете си, опитваше се да обърне глава, за да гледа към дъното на стаята.
Изведнъж Рапетката изчезна от мястото си. Взе един чаршаф от шкафа и се уви в него, нахлупи на главата си един съд, чиито три къси разкривени крака се изправяха като рога, хвана с дясната си ръка една метла, а с лявата една тенекиена кофа, която подхвърли бързо във въздуха, за да падне с шум.
Тенекията се удари с трясък о пода; тогава болногледачката се покатери на един стол, повдигна завесата, която се спускаше на края на леглото, и се появи, като жестикулираше, надаваше остри писъци под желязното гърне, с което закриваше лицето си, и заплашваше с метлата си, като дявол от куклен театър, умиращата стара селянка.
Обезумяла, с блуждаещ поглед, старицата направи свръхчовешки усилия, за да се повдигне и избяга, тя измъкна дори раменете и гърдите си от леглото, после падна отново с тежка въздишка. Свършено беше.
И Рапетката постави спокойно на място всички предмети, метлата в ъгъла при шкафа, чаршафа вътре, съда на огнището, кофата на плочите и стола до стената. После с професионален жест затвори огромните очи на умрялата, сложи една чиния на леглото, наля в нея светена вода, потопи чимшира, който беше окачен на скрина, и като коленичи, започна да произнася усърдно молитви за умряло, които тя знаеше наизуст по занаят.
И когато Оноре се завърна вечерта и я намери да се моли, той пресметна веднага, че тя печели от него двадесет су, защото беше стояла само три дена и една нощ, което правеше общо пет франка, вместо шест, колкото и дължеше.
Ги дьо Мопасан
Заекът
Чичо Льокашьор се появи на входа на своята къща в обичайния час — около пет, пет и четвърт сутринта, — за да наглежда хората си, които започваха работа.
Зачервен, недоспал, с отворено дясно око, а с лявото почти зажумял, той се мъчеше да закопчее тирантите върху огромния си корем, като едновременно се оглеждаше зорко наоколо и спираше вещ поглед по всички познати ъгли на своя чифлик. Слънцето сипеше косо лъчите си през букака край рова, през овално подкастрените ябълкови дървета на двора, и караше петлите на бунището да пеят, а гълъбите по покрива да гугукат. Миризмата на обора се носеше през отворената му врата и се смесваше в свежия утринен въздух с острия мирис на конюшнята, където цвилеха конете, извърнали глави към светлината.
Щом закрепи здраво панталона си с тирантите, чичо Льокашьор се запъти най-напред към кокошарника, за да преброи яйцата от сутринта, тъй като от известно време се боеше, че някой ги краде.
В този момент обаче слугинята на чифлика се затича насреща му с вдигнати ръце и се развика:
— Чичо Кашьо, чичо Кашьо, нощес откраднали един заек.
— Заек ли?
— Да, чичо Кашьо, големият сив заек от десния кафез.
Чифликчията разтвори и лявото си око и каза само толкова:
— Трябва да видя.
И отиде да види.
Кафезът беше разбит, а заекът — изчезнал.
Чичо Кашьо доби загрижен вид, притвори пак дясното си око и почопли носа си. Сетне, като поразмисли, каза заповеднически на изплашената слугиня, която стоеше глупаво пред него:
— Иди повикай стражарите. Кажи им, че ги чакам начаса.
Той беше кмет на общината Павини-льо-гра и заповядваше като господар, тъй като имаше пари и положение.
Щом слугинята изчезна, тичайки към селото, което отстоеше на половин километър, селянинът влезе в къщи да изпие кафето си и да поговори с жена си за станалото.
Завари я да раздухва огъня с уста, коленичила пред огнището.
Още от вратата той каза:
— Ето че ни откраднаха един заек, големия, сивия.
Тя така бързо се извърна, че седна на земята и загледа мъжа си с отчаяни очи.
— Какво думаш, Кашьо? Откраднали заека?
— Големия, сивия.
— Големия, сивия?
Тя въздъхна.
— Леле, каква беда! Че кой може да го е откраднал?
Тя беше суха и пъргава женица, чиста, запозната с всички работи на селското домакинство.
Льокашьор си науми нещо:
— Май че ще е оня ергенаш Полит.
Чифликчийката се изправи изведнъж и завика с гневен глас:
— Той ще е! Той! Няма какво да търсим другиго. Той ще е! Ти позна, Кашьо.
Цялата й селска ярост, всичкото й скъперничество, целият бяс на пестелива домакиня, насочен срещу постоянно подозирания слуга или срещу слугинята, която й изглеждаше винаги съмнителна, сега се изразиха по мършавото й разгневено лице, в свитите й устни, в бръчките по бузите и челото.
— А ти кво направи? — запита тя.
— Повиках стражарите.