Този Полит беше ратай, който работи няколко дни в чифлика, но Льокашьор го изпъди заради някакъв нахален отговор. Бивш войник, той минаваше за човек, запазил от походите в Африка навика да плячкосва и да води разпуснат живот. За да живее, хващаше се на всякаква работа. Стана зидар, копач, каруцар, косач, каменоделец, кастреше дърветата, но беше такъв безделник, че не се задържаше никъде и от време на време трябваше дори да сменя мястото, за да може все още да намира работа.
Още в деня на постъпването му в чифлика жената на Льокашьор го намрази и сега беше напълно уверена, че кражбата е извършил той.
След около половин час пристигнаха двамата стражари. Старшията Сенатьор беше много висок и слаб, а стражарят Льониен — къс и дебел.
Льокашьор ги покани да седнат и им разказа случката. После отидоха на местопроизшествието, за да установят разбиването на колибката и да съберат всички доказателства. Когато се върнаха в кухнята, господарката донесе вино, напълни чашите и запита с предизвикателен поглед:
— Ще хванете тоя разбойник, нали?
Старшията, седнал със сабя между краката, изглеждаше загрижен. Естествено, той беше сигурен, че ще залови крадеца, ако му го посочат. В противен случай не гарантираше, че ще го разкрие сам. След като разсъждава дълго време, зададе тоя въпрос:
— А вие познавате ли крадеца?
Льокашьор сви с присъщото му нормандско лукавство дебели устни и отговори:
— Да го познавам — не, съвсем не го познавам, тъй като не съм го видял да краде. Ако го бях видял, щях да го накарам да яде заека съвсем суров, с месото и козината без чаша сидър, който да му помага да гълта. Така че да кажа кой е, не мога да кажа, при все това вярвам да е този негодник Полит.
И той обясни надълго разправиите си с Полит, заминаването на тоя слуга, лошия му поглед, казаните и донесени негови думи, като прибавяше незначителни и най-дребни, старателно търсени доказателства.
Старшията, който слушаше с голямо внимание, като пресушаваше чашата вино и в същото време с равнодушен жест я пълнеше наново, се обърна към стражаря:
— Ще трябва да видим у жената на овчаря Сьоврен.
Стражарят се усмихна и кимна три пъти в отговор.
Тогава госпожа Льокашьор се приближи и съвсем кротичко, със свойствената на селяните хитрост започна на свой ред да разпитва старшията. Този овчар Сьоврен, въпреки че беше простоват човек, див като звяр, отгледан в кошара, израснал в планината сред своите припкащи и блеещи животни и познаваше едва ли не само тях в света, бе запазил в дъното на душата си инстинкта на селянина да пести. Много, много години той кри в хралупите на дърветата или в дупките на скалите всичките пари, които печелеше било от пасенето на стада, било като лекуваше с наместване и баене навяхванията и изкълчванията на животните (тайната на това лекуване му била предадена от един друг стар овчар, когото беше заместил). Тъй или иначе един ден той купи на публична продажба малък имот — бедна къщичка и нива за около три хиляди франка.
След няколко месеца научиха, че се жени. Вземаше за жена една прислужница, известна с лошите си нрави: слугинята на кръчмаря. Ергените разправяха, че тази мома знаела, че е заможен и го търсела всяка нощ в неговата колиба; малко по малко, от вечер на вечер тя го пипнала добре и довела работата до женитба.
Минала веднъж през кметството и църквата, тя заживяла в къщата, купена от мъжа й, а той продължавал да пасе стадата ден и нощ по поляните.
Старшията прибави:
— Ето три седмици, откак Полит спи с нея, тъй като няма подслон, тоя нехранимайко.
Стражарят си позволи да направи една забележка:
— Под юргана на овчаря.
Госпожа Льокашьор, обхваната от нова ярост, увеличена от естествения гняв, който омъжената жена изпитва срещу разврата, се провикна:
— Тя е, сигурна съм. Вървете там! Ах, да ги вземе мътната тия мръсни крадци!
Но старшията не се развълнува от това.
— Една минутка — рече той. — Нека почакаме до обед, тъй като всеки ден той идва по това време да се храни при нея. Ще ми паднат и двамата в клопката.
Стражарят се усмихна, съблазнен от мисълта на своя началник; сега и Льокашьор се усмихна, историята на овчаря му се струваше забавна, понеже измамените мъже винаги са смешни.
Щом удари дванадесет часът, старшията Сенатьор, следван от своя човек, почука три пъти леко на вратата на една малка усамотена къща, кацнала на края на гората, на петстотин метра от селото.
Те се прилепиха о стената, за да не ги видят отвътре, и зачакаха. След една-две минути, понеже никой не отговаряше, старшията почука наново. Жилището изглеждаше необитаемо — толкова тихо беше, но стражарят Льониен, който имаше остър слух, съобщи, че вътре някой се движи.