Осем дни по-късно, след като тази работа вдигна голям шум, чичо Льокашьор, влизайки в кметството, за да се съвещава за нещо с учителя, научи, че овчарят Сьоврен го чака вече от цял час.
Човекът беше седнал в един ъгъл и държеше тоягата между краката си. Като забеляза кмета, той стана, свали шапката си и го поздрави:
— Добър ден, чичо Кашьо! — после застана боязливо, прав и смутен.
— Какво има? — запита чифликчията.
— Ето кво, чичо Кашьо. Вярно ли е, че са откраднали у вас заек миналата неделя?
— Да, истина е, Сьоврен.
— А! Тъй значи, вярно е.
— Да, драги приятелю.
— Кой го открадна тоя заек?
— Полит Анка, надничарят.
— Тъй, тъй… ами истина ли е, че са го намерили под моя креват?
— Кого, заека ли?
— И заека, и Полит, единия след другия.
— Да, клети Сьоврен, истина е.
— И така съвсем вярно ли е?
— Да, да. Но кой ти разказа тая история?
— Всички по малко. Приемам. И после, после… вие нали знаете добре всичко около женитбите, тъй като сте кмет, и вие ги вършите тия неща?
— Какво има за женитбите?
— Ами това, за правото.
— Какво точно за правата?
— За правото на мъжа, а също и за правото на жената.
— Е, да, разбира се.
— Тогава, кажете ми, чичо Кашьо, жена ми има ли право да спи с Полит?
— Как да спи с Полит?
— Така, има ли право да спи с Полит, като се има предвид законът и като е моя жена?
— Не, разбира се, че не. Няма такова право.
— Ами ако я заловя отново, имам ли право да ги набия здравата и нея, и него?
— Но… но… но, разбира се, имаш право.
— Много добре тогава. Да ви разправя, чичо Кашьо. Една нощ, миналата седмица, бях си наумил нещо и се върнах в къщи. Заварих ги двамата и те съвсем не бяха гръб до гръб. Изпъдих Полит да спи вън. И само толкова, защото не знаех правото си. Последния път не съм ги заварил. Научих от другите. Станалото — станало, да не говорим повече за него. Но ако ги заловя… само да ги пипна… дявол да ги вземе… само да ми паднат… О… ох! Ще им мине меракът да се веселят, чичо Кашьо, името ми да не е Сьоврен…
Ги дьо Мопасан
Двадесет и петте франка на игуменката
Наистина чичо Павий беше много смешен с дългите си крака на паяк, с малкото си тяло, дългите си ръце и заострената си глава с перчем червени коси на върха на темето.
Приличаше на палячо, простодушен селски палячо, роден, за да прави шеги, да разсмива, да играе роли, прости роли, тъй като беше селски син и сам той беше селянин и едва знаеше да чете. Ах, да, добрият бог го беше създал, за да забавлява другите, горските хора от селото, които нямат театри и веселия; и той добросъвестно ги забавляваше. В кафенето му плащаха поръчките, за да го задържат, и той пиеше смело, засмян и шеговит, като закачаше всички, без да ядосва някого, а наоколо му се превиваха от смях.
Беше толкова смешен, че дори момичетата не можеха да устоят, макар че беше грозен — толкова се смееха. Той ги повличаше, шегувайки се, зад някоя стена, в някой трап или обор, после ги гъделичкаше и ги натискаше с такива комични движения, че те се хващаха за корема, отблъсквайки го. Тогава той отскачаше, преструваше се, че иска да се беси и те се превиваха от смях, със сълзи на очи; той избираше момента и ги поваляше толкова навреме, че всички отстъпваха, дори и тези, които го бяха обуздали. Забавна история!
Впрочем към края на юни той постъпи по време на жетвата у чифликчията Льо Аризо близо до Рувий. Три седмици весели жетварите, мъже и жени, с шегите си през деня, както и през нощта. През деня го виждаха в полето всред пожънатите класове със стара сламена шапка на главата, покриваща червеникавия му перчем, да събира с дългите си слаби ръце и да свързва на снопи жълтото жито; после се спираше, за да направи някое смешно движение, което разсмиваше полските работници, които не го изпущаха из око. През нощта се вмъкваше като пълзящо животно в сламата на хамбарите, където спяха жените, и ръцете му ровеха, предизвикваха крясъци, всяваха смут. Изпъждаха го с удари на дървените обувки и той бягаше на четири крака, подобен на фантастична маймуна всред общия изблик на веселие.
Последния ден, когато колата на жетварите, обкичена с панделки и с гайдарски свирни, изпълнена с викове и песни, с радост и пиянство се движеше по големия бял път, водена от бавния ход на шест сиви, прошарени с бяло коне, карани от младеж в блуза с кокарда на каскета — Павий танцуваше всред изкаляните жени танц на пиян сатир, което правеше малките сополанчета покрай чифлиците да стоят със зяпнала уста, а селяните да гледат изумени чудноватата му фигура.
Изведнъж, пристигайки до оградата на чифлика на Льо Ариво, той скочи, вдигайки ръце, но за нещастие, падайки, се натъкна на ръба на дългата кола, преметна се, падна върху колелото и отскочи на пътя.