— Щом не щете, прибирам. — И хитро добави: — Подарявам един чифт, по избор, на всяка, която ги пробва.
Но те се изправиха достойно — не желаеха. Обаче двете Помпи изглеждаха толкова нещастни, че той им повтори предложението си. Особено се колебаеше Флора Люлката, видимо измъчвана от желание. Той я подкани:
— Хайде, моето момиче, малко по-смело! На, лилавите ще ти отиват на роклята.
Тогава тя се реши, вдигна полата си и показа крак като на краварка, обут в груб, развлечен чорап. Господинът се наведе и закачи жартиера най-напред под коляното, а после — над него; той леко гъделичкаше момата, а тя пискаше и се друсаше. Когато свърши, той й даде лилавия чифт и запита:
— Коя е следната?
Всички се развикаха:
— Аз, аз!
Той започна с Роза Крантата, която показа нещо безформено, кръгло, без глезен, същински салам, както казваше Рафаела. Фернанда получи комплимент от търговския пътник, който се възхити от нейните мощни стълпове. Посталите кокали на красивата еврейка имаха по-малък успех. Луиза Кудкудячката, за да се пошегува, покри господина с полите си и „госпожата“ беше принудена да се намеси, за да прекрати неприличната игра. Най-сетне и самата „госпожа“ протегна крака си — хубав нормандски крак, — тлъст, мускулест, и пътникът, изненадан и очарован като истински френски рицар, свали галантно шапка, за да поздрави тоя хубав крак.
Замръзнали в изумление, селяните поглеждаха изкосо, с едно око, и толкова приличаха на кокошки, че човекът с русите бакенбарди извика под носа им: „Ку-ку-ри-гу.“ Това предизвика нова буря от смях.
Старците слязоха в Мотвил с кошницата, патиците и чадърите си и се чу как, докато се отдалечаваха, жената каза на мъжа си:
— Пачаври някакви, все в тоя проклет Париж се мъкнат…
Шеговитият търговски пътник слезе в Руан, след като се държа толкова нахално, че „госпожата“ бе принудена да го скастри. Тя прибави като за поука:
— Така е, когато човек разговаря с първия срещнат…
В Оасел смениха влака и на една от следващите гари видяха господин Жозеф Риве, който ги чакаше с голяма каруца, пълна със столове и впрегната с бял кон.
Дърводелецът учтиво разцелува всички госпожи и им помогна да се качат в каруцата. Три от тях седнаха на три стола в дъното; Рафаела, „госпожата“ и брат й — на три стола отпред, а Роза, за която нямаше стол, се настани как да е върху коленете на високата Фернанда. После колата потегли. Но щом конят подкара в тръс, каруцата така ужасно взе да друса, че столовете се разиграха и пътничките започнаха да подскачат във въздуха насам-натам като кукли с изкривени от страх лица и викове на уплаха, които секваха при по-силно сътресение. Жените се залавяха за страничните дъски на колата, шапките им падаха на гърбовете, над носовете или се килваха към някое рамо. А белият кон все вървеше и вървеше, проточил глава и вирнал опашка — тъничка миша опашка без косми, с която от време на време се шибаше по бедрата. Жозеф Риве, проснал единия си крак върху стръката и прегънал другия под себе си, държеше юздите с високо вдигнати лакти, а от гърлото му час по час излизаше някакво хълцане, което караше кончето да наостря уши и да ускорява хода си.
От двете страни на пътя се разстилаха зелени поля. Тук-там цъфналата рапица разлюляваше като покривка жълтите си цветове и вятърът отнасяше надалеч техния здрав, силен, проникващ сладък мирис. Избуяли метличини подаваха сините си главички из ръжта и жените искаха да си накъсат, но господин Риве отказваше да спре. Понякога се мяркаше нива с толкова макове, че изглеждаше цялата опръскана с кръв. И сред тия равнини, изпъстрени от земните цветя, каруцата с белия кон минаваше в тръс, понесла сякаш и самата тя китка цветя с по-пламенни багри, понякога изчезваше зад големите дървета на някой чифлик и когато листакът свършеше, се появяваше отново, за да продължи разходката си с тоя товар ярко облечени жени, който препускаше под слънцето сред зелените и жълти ниви, осеяни с червено и със синьо.
Когато стигнаха пред вратата на дърводелеца, удари един часът.
Бяха смазани от умора и пребледнели от глад, защото не бяха яли нищо, откакто бяха тръгнали на път. Госпожа Риве се спусна, помогна им да слязат една след друга, като ги целуваше, щом стъпеха на земята, и неуморно мляскаше снаха си, понеже искаше да я спечели изцяло на своя страна. Седнаха да ядат в дърводелницата, от която тезгяхите бяха махнати заради обеда на другия ден.
Хубав омлет, последван от печена наденица, с хубав шипящ сидър възвърна веселостта на всички. Риве си беше взел чаша, колкото да се чукне, а жена му прислужваше, готвеше, носеше паниците, отнасяше ги, шепнеше на ухото на всяка: