Другарите му се притекоха. Той не помръдваше, с едно затворено око и другото отворено, блед от страх, прострял големите си ръце и крака в праха.
Когато пипнаха десния му крак, той започна да вика, а когато се опитаха да го изправят, се сгромоляса.
— Страхувам се, че едната му лапа е счупена — каза някой.
Наистина единият му крак беше счупен.
Чифликчията Льо Ариво накара да го проснат на една маса и един конник изтича до Рувий, за да потърси лекар, който пристигна след един час.
Чифликчията беше много щедър и каза, че той ще плати лечението му в болницата.
Лекарят взе Павий в колата си и го закара в една стая, боядисана с вар, където наместиха счупените му кости.
Щом разбра, че няма да умре от това и че ще се грижат за него, ще го лекуват, ще го глезят и хранят, че няма да прави нищо, ще лежи на гръб между две завивки, Павий бе обзет от буйна радост и започна да се смее с тих и продължителен смях, като показваше развалените си зъби.
Щом някоя сестра се приближеше до леглото му, той й правеше гримаси на задоволство, намигаше с око, извиваше устата си, мърдаше дългия си нос, който можеше да движи според желанието си. Съседите му от спалнята, колкото и да бяха болни, не можеха да не се смеят и сестрата-игуменка идваше често до леглото му, за да се позабавлява четвърт час. Той измисляше за нея най-комичните смешки, още неизвестни шеги. Тъй като носеше в себе си зародиша на всички комедиантства, се представяше за набожен, за да й се нрави, говореше за бога със сериозния вид на човек, който знае кога не трябва да се шегува.
Един ден си науми да й пее песни. Тя беше очарована и започна да идва по-често; после, за да оползотвори гласа му, донесе книга с религиозни песни. Тогава сядаше в леглото си, защото беше започнал да се размърдва, и тананикаше с фалцет хвалебствия към всевишния, Дева Мария и светия дух, докато дебелата добра сестра, права при нозете му, отмерваше такта с пръст, давайки му тон. Щом започна да ходи, игуменката му предложи да остане известно време още, за да пее службите в параклиса, като помага при литургията, и въобще да изпълнява работата на клисар. Той прие. И цял месец го виждаха, облечен в бяла одежда, накуцвайки, да тананика отговорите и псалмите, като кривеше толкова смешно главата си, че броят на вярващите се увеличи и всички отбягваха енорийската черква, за да слушат вечернята в болницата.
Но тъй като всичко свършва на този свят, трябваше да го освободят, когато оздравя напълно. Игуменката, за да му благодари, му подари двадесет и пет франка.
Щом се озова на улицата с парите в джоба, Павий се запита какво ще прави. Да се завърне ли в село? Разбира се, не преди да пийне чашка, нещо, което отдавна не му се беше случвало, и той влезе в едно кафене. В града идваше не повече от един-два пъти през годината и в съзнанието му беше останало особено от едно от тези посещения смътен и опияняващ спомен за голям гуляй.
И така, той поиска чаша ракия, която глътна на един дъх, за да си смаже гърлото, после си поръча втора, за да й усети вкуса.
Щом силната и парлива ракия накваси небцето и езика му, събуждайки след дългия пост по-живо любимото и желано усещане на алкохола, който гали, боде, ароматизира и гори устата, той разбра, че ще изпие бутилката и попита веднага колко струва, за да спести от консумацията на дребно. Оцениха му я три франка, които той плати веднага; после започна да се напива спокойно.
При това не пиеше безредно, желаейки да запази съзнанието си свежо за други удоволствия. Впрочем щом почувствува, че му се завива свят, той стана и си отиде с колеблива крачка, с бутилка под мишницата, търсейки публичен дом.
Намери го не без мъка, след като попита един колар, който не го знаеше, един раздавач, който го осведоми зле, един хлебопекар, който започна да го ругае, наричайки го дърта свиня, и най-сетне един военен, който любезно го заведе дотам, като го убеждаваше да избере „Царицата“.
Макар че беше едва обед, Павий влезе в това място на удоволствията, където го посрещна прислужницата, която искаше да го изгони. Но той я разсмя с гримаса, показа три франка, обикновената цена за специалните поръчки в заведението, и я последва с мъка по една твърде мрачна стълба, която водеше на първия етаж.
Когато влезе в стаята, поиска да дойде „Царицата“ и я зачака, отпивайки нова глътка направо от бутилката.
Вратата се отвори, една мома влезе. Тя беше едра, тлъста, червендалеста, огромна. Изгледа пияницата, сгромолясан върху стола, със сигурен поглед — поглед на познавач, и му каза: