Тогава свещеникът издигна ръце, даде знак да млъкнат, мина между двете редици причастници, потънали в щастлив унес, и се приближи до решетката пред хора.
Присъствуващите бяха насядали сред шум от разместени столове и сега всички високо се секнеха. Щом забелязаха свещеника, хората затихнаха и той започна да говори с много нисък, колеблив, дрезгав глас:
— Мои скъпи братя, скъпи мои сестри, деца мои, благодаря ви от дъното на сърцето си: преди малко вие ми дарихте най-голямата радост в моя живот. Чух как в отговор на моя зов господ слезе над нас. Той дойде, той беше тук, сред нас; той изпълни душите ви, накара да избликнат сълзи от вашите очи. Аз съм най-старият свещеник в епархията, днес аз съм също така и най-щастливият. Сред нас се извърши чудо, истинско, велико, върховно чудо. Докато Исус Христос проникваше за първи път в телата на тези деца, светият дух, небесната птица, дъхът господен слезе над вас, обзе ви, хвана ви, прегъна ви, както се прегъват тръстики под напора на вятъра.
После, с по-ясен глас, той продължи, като се обръщаше към двете скамейки, на които се намираха гостенките на дърводелеца:
— Благодаря най-вече вам, скъпи мои сестри, на вас, които дойдохте от толкова далече и чието присъствие между нас, чиято очебийна вяра, чието толкова живо благочестие бяха за всички ни един спасителен пример. Вие сте назидание за моето паство, вашето вълнение съгря сърцата. Без вас може би тоя велик ден не щеше да приеме такъв наистина божествен облик. Понякога е достатъчно да има една-единствена избрана овца, за да реши господ-бог да слезе над стадото.
Гласът му започна да спада. Той добави:
— Желая ви божията благодат. Амин! — и се отправи към олтара, за да довърши службата.
Сега вече хората бързаха да си вървят. Дори и децата се раздвижиха, уморени от толкова продължителното душевно напрежение. Впрочем те бяха гладни, а и родителите малко по малко си отиваха, без да дочакат последното евангелие, за да довършат приготовленията за обеда.
При изхода настъпи кратка суматоха, шумна суматоха, глъч от кресливи гласове, в които се долавяше напевното нормандско наречие. Народът беше образувал две редици и когато децата се появиха, всяко семейство се спусна към своето дете.
Констанс беше хваната, заобиколена от всички жени на дома, които я разцелуваха. Особено Роза не преставаше да я прегръща. Най-сетне тя я хвана за едната ръка, госпожа Телие — за другата. Рафаела и Фернанда повдигнаха дългата й муселинена пола, за да не се влачи в праха, а Луиза и Флора заедно с госпожа Риве завършваха шествието и детето, съсредоточено, цяло проникнато от бога, когото носеше в себе си, потегли сред тая почетна свита.
Тържественият обед бе сложен в работилницата върху дъски, поставени на магаренца.
През отворената врата, която гледаше към улицата, проникваше веселието на селото. Навсякъде пируваха. През всеки прозорец се виждаха насядали около масите празнично облечени хора, от къщите долитаха весела глъч и шеги. Селяните, по риза, пиеха с пълни чаши чист сидър, а на всяка маса се виждаха по две деца — тук две момиченца, там две момченца, които обядваха в семейството на едно от тях.
От време на време сред тежката обедна омара някоя бричка пресичаше селото със скокливия тръс на старо конче, а човекът, който караше по риза, хвърляше завистлив поглед към всичкото това обилие по трапезите.
В дома на дърводелеца веселието запазваше известна сдържаност, следа от тазсутрешното вълнение. Само Риве се беше разпуснал и пиеше без мярка. Госпожа Телие час по час поглеждаше часовника, защото, за да не оставят заведението два дена поред затворено, те трябваше да вземат влака от 3 ч. 55 м., който щеше да ги отведе привечер във Фекан.
Дърводелецът правеше всичко възможно, за да отвлече вниманието на гостенките си и да ги задържи до другия ден, но „госпожата“ не се оставяше да й повлияе. Тя никога не се шегуваше, когато ставаше дума за работа.
Веднага след кафето тя заповяда на питомките си бързо да се приготвят, после се обърна към брат си:
— А ти ще впрегнеш още сега! — и отиде да свърши последните си приготовления.
Когато слезе, снаха й я чакаше, за да й поговори за момиченцето, и те дълго разговаряха, без да решат каквото и да било. Лицемерно развълнувана, селянката вече свършваше, а госпожа Телие, която държеше детето на коленете си, все още не казваше нищо положително, даваше неопределени обещания: детето нямало да остане така, имало време, пак щели да се видят.
А колата все още не пристигаше и жените не слизаха. Отгоре се чуваха викове, смехове, глъчка, пляскане с ръце. Тогава съпругата на дърводелеца отиде в яхъра, за да види дали колата е впрегната, а „госпожата“ най-сетне се качи горе.