Много пиян и полуразсъблечен, Риве се опитваше, но напразно, да изнасили Роза, която припадаше от смях. Двете Помпи го дърпаха за ръцете и се опитваха да го успокоят, възмутени от тая сцена след сутрешната церемония, но Рафаела и Фернанда се превиваха от смях, държаха се за хълбоците, насъскваха го и пискаха пронизително при всяко безполезно усилие на пияния. Побеснял, зачервен, целият разпасан, мъжът яростно се теглеше и разтърсваше вкопчилите се в него жени, дърпаше с все сили полата на Роза и мърмореше:
— Не искаш, а, мръснице!
Но възмутена „госпожата“ хвана брат си за раменете и го изхвърли навън толкова силно, че той се блъсна о стената.
Миг след това го чуха да си полива главата на помпата в двора и когато се яви с колата, той вече беше съвсем успокоен.
Тръгнаха на път, както предния ден, и бялото конче запрепуска с бързата си и игрива стъпка.
Под палещото слънце задрямалата по време на обеда радост отново се върна. Сега жените се забавляваха от клатушканията на каруцата, блъскаха столовете на съседките си, час по час избухваха в смях, развеселени между другото и от напразните усилия на Риве.
Обилна светлина изпълваше полето, премрежваше погледа, а колелетата вдигаха две бразди прах, който дълго се виеше над пътя зад колата.
Изведнъж Фернанда, която обичаше музиката, помоли Роза да попее и тя смело подхвана „Дебелият свещеник от Мьодон“. Но „госпожата“ веднага я пресече, понеже намираше, че песента недотам подобава за ден като тоя.
— По-скоро ни изпей нещо от Беранже.
Тогава Роза се поколеба за миг, избра и запя с похабения си глас песента за „Бабата“.
И хорът на жените, ръководен от самата „госпожа“, поде:
— Бива си я — заяви Риве, завладян от ритъма на песента.
Веднага след това Роза продължи:
Всички заедно изреваха припева, а Риве удряше с крак по стръката и с юздите отмерваше такта по гърба на бялото конче, а то, сякаш увлечено от ритъма, потегли в галоп, в буен галоп, и събори дамите една върху друга накуп в дъното на колата.
Те станаха, смееха се като луди. И песента продължи; ревяха, та се късаха из полето, под палещото слънце, сред зреещите жита и бесния ход на кончето, което сега препускаше при всяко подемане на припева и изкарваше по сто метра в галоп за голяма радост на пътничките.
От време на време някой каменотрошач се изправяше и гледаше през мрежестата си маска побеснялата и ревяща каруца, която се носеше сред праха.
Когато слязоха пред гарата, дърводелецът се разнежи:
— Жалко, че си отивате, добре щяхме да се повеселим!
„Госпожата“ му отговори разумно:
— За всяко нещо си има време, не може само да се весели човек!
Тогава една мисъл осени ума на Риве:
— Я, че аз ще ви дойда на гости във Фекан идния месец — каза той и погледна хитро Роза с блестящ коцкарски поглед.
— Хайде — каза в заключение „госпожата“, — трябва да бъдеш разумен. Като искаш, ела, но няма да правиш глупости!
Той не отговори, но понеже вече се чуваше свирката на влака, започна да целува всички поред. Когато стигна до Роза, той с настървение затърси устата й, но тя се смееше със стиснати устни и му се изплъзваше с рязко движение встрани. Той я държеше в прегръдките си, но не можеше да й надвие — пречеше му големият камшик, който бе останал в ръката му, и той отчаяно го размахваше зад гърба на жената.
— Пътниците за Руанда се качват във влака! — извика чиновникът.
Качиха се.
Раздаде се тънко изсвирване, повторено веднага от мощния рев на машината, която шумно избълва първата струя пара, докато колелата започнаха да се въртят бавно, с видимо усилие.
След като излезе от гарата, Риве изтича до бариерата, за да види още веднъж Роза, и докато край него минаваше влакът, пълен с човешката си стока, той взе да плющи с камшика, като подскачаше и пееше с цяло гърло: