— Добре де, щом е така, ще се оженим.
Но тя не вярваше на обещанията му.
— Веднага — каза — ще дадеш съобщение!
Той отговори:
— Веднага.
— Закълни се в бога.
Той се поколеба няколко мига, после се примири:
— Заклевам се в господа.
Тогава тя разтвори пръстите си и си отиде, без да добави нито дума.
Няколко дена не можа да му говори, а оборът всяка нощ вече беше заключен и тя не смееше да вдигне шум, боейки се от скандал.
После една сутрин на закуска видя да влиза друг ратай. Тя попита:
— Жак отиде ли си?
— Да — каза другият, — аз съм на неговото място.
Тя се разтрепери толкова силно, че не можеше да откачи менчето; после, когато всички вече бяха на работа, се качи в стаята си и плака с лице във възглавницата, за да не би някой да я чуе.
През деня се опита да се осведоми, без да събуди подозрения; но толкова беше обзета от мисълта за нещастието си, че й се струваше, сякаш всички, които разпитваше, се усмихват лукаво. Впрочем тя не можа да научи нищо, освен че той се е махнал завинаги от тия места.
II
Тогава за нея започна живот на непрекъснато мъчение. Работеше като машина, без да се интересува какво върши, с едничката мисъл в главата: „Ами като узнаят?“
Тая натрапчива мисъл дотолкова й пречеше да разсъждава, че тя дори и не се опитваше да избегне скандала, който чувствуваше, че се приближава, става всеки ден по-близък, неизбежен и сигурен като смъртта.
Всяка сутрин ставаше много преди другите и разтревожена да види дали няма днес да я забележат, се мъчеше с настървена упоритост да види кръста си в едно парченце счупено огледало, което и служеше за ресане.
А през деня час по час прекъсваше работата си, за да погледне от горе на долу и види дали издутият й корем не повдига твърде много престилката.
Месеците минаваха. Тя вече почти не говореше и когато я запитваха за нещо, не разбираше, стоеше изплашена, с тъп поглед и треперещи ръце; тогава господарят й каза:
— Ама че си оглупяла от някое време, моето момиче!
В църква се криеше зад някой стълб и вече не смееше да ходи на изповед, понеже много се боеше от свещеника, комуто придаваше свръхестествената сила да чете в съвестите.
На масата погледите на другарите й сега я караха да замира в тревога и тя все си въобразяваше, че е открита от краварчето, не по годините си развито и хитро момче, което не сваляше блестящия си поглед от нея.
Една сутрин пощенският раздавач й предаде писмо. Тя никога не бе получавала писма и остана толкова поразена, че трябваше да седне. Дали не беше от него? Но тъй като не знаеше да чете, тя стоеше разтревожена, трепереща пред тая хартия, покрита с мастило. Сложи я в джоба си, понеже никому не смееше да повери своята тайна; често прекъсваше работата си, дълго разглеждаше равномерно раздалечените редове, завършени с някакъв подпис, и някак си се надяваше, че изведнъж ще открие смисъла им. Най-сетне почти се побърка от нетърпение и тревога и отиде при учителя, който я накара да седне и прочете:
Скъпа дъще, настоящото е, за да ти кажа, че съвсем не ме бива; нашият съсед, господин Дантю, взе перото, за да те помоли да дойдеш, ако можеш.
Тя не каза дума и си отиде; но щом остана сама, седна край пътя с подкосени крака и остана там до тъмно.
Когато се прибра, тя разказа за нещастието си на чифликчията, който я пусна да си отиде за колкото време иска, като обеща да намери някоя надничарка за нейната работа и пак да я вземе, щом се върне.
Майка й агонизираше; умря в самия ден на пристигането й; а на другия Роза роди дете-седмаче, ужасно скелетче, толкова пустало, че да те е страх да го гледаш; то сякаш непрекъснато страдаше — толкова болезнено стискаше горкичките си костеливи ръчички, които приличаха на рачи крака.
Но оживя.
Тя каза, че била женена, но че няма да може да гледа детето и го остави у съседи, които обещаха да се грижат за него.
Върна се.
Но в тъй дълго наболялото й сърце изгря като зора една непозната любов към малкото крехко създание, което бе оставила там; и тая любов беше ново страдание, всекичасно, всекиминутно страдание — защото беше отделена от него.
Най-много я измъчваше някакво лудо желание да го целува, да го притиска в прегръдките си, да чувствува с плътта си топлината на неговото телце. Започна да не спи нощем, по цял ден мислеше за него, а вечер, след като свършеше работата си, сядаше пред огнището и гледаше втренчено като човек, чиято мисъл е далеч.
Започнаха да приказват за нея, закачаха я за любовника, който навярно имала, питаха я дали е хубав, дали е висок, дали е богат, кога ще бъде сватбата и кога кръщенето. Тя често побягваше и отиваше да поплаче някъде сама, защото тия въпроси се забиваха в душата й като игли.