За да се отвлече от тая мъка, та заработи бясно и все с мисълта за детето потърси начин да събере много пари за него.
Реши да работи толкова усилено, че да се принудят да й повишат заплатата.
Тогава малко по малко тя заграби цялата работа около себе си, накара да отпратят една слугиня, която ставаше излишна, откак тя се трудеше за двама, пестеше от хляба, от зехтина и свещите, от зърното, което се хвърляше разточително на кокошките, от фуража на добитъка, който малко се прахосваше. Започна да трепери над парите на господаря, като да бяха нейни, и толкова изгодно взе да се пазари, да продава скъпо онова, което излизаше от къщата, и да открива хитрините на селяните, които предлагаха стоката си, че я натовариха само тя да се занимава с покупките и продажбата, да ръководи работата на работниците, да държи сметка за провизиите; така че в скоро време стана незаменима. Тя упражняваше такъв надзор над всичко, че под нейно ръководство чифликът се замогна необикновено. На две мили наоколо говореха за „слугинята на майстор Вален“, а чифликчията навсякъде повтаряше:
— Тая мома струва повече от злато.
Но времето минаваше, а нейната заплата си оставаше същата. Той приемаше каторжния й труд като нещо обикновено за предана слугиня, просто като признак за усърдие; а тя започна да си мисли с известна горчивина, че благодарение на нея чифликчията прибира десетина-двадесет жълтици повече на месец, а тя продължава да получава по 240 франка годишно — ни повече, ни по-малко.
Реши да поиска увеличение. На три пъти ходи при господаря, но като застанеше пред него, заговаряше за нещо друго. Чувствуваше известно стеснение да иска пари, сякаш това беше някак срамно. Най-сетне един ден, когато чифликчията закусваше сам в кухнята, тя му каза малко смутено, че желае да му говори насаме. Той вдигна глава изненадан, опрял ръце на масата — в едната държеше ножа си с острието нагоре, а в другата залък хляб, — и загледа втренчено слугинята. Тя се смути под неговия поглед и поиска една седмица отпуск, за да си отиде на село, защото била малко не добре.
Господарят веднага се съгласи; после и той също смутен, добави:
— И аз ще има да си поговоря с тебе, като се върнеш.
III
Детето щеше да навърши осем месеца: тя не го позна. То бе станало розово, бузесто, цяло закръглено като вързопче жива тлъстина. Разперените му от месести гривнички пръстчета леко мърдаха с видимо доволство. Тя се хвърли към него като животно върху плячката си и го разцелува толкова силно, че малкото зарева от уплаха. Тогава и тя заплака, защото детето й не я познаваше и протягаше ръчички към дойката си, щом я зърнеше.
Но още на другия ден то свикна с лицето й и се смееше, като я видеше. Тя излизаше с него из полето, държеше го в протегнатите си ръце, тичаше като луда, сядаше под сянката на дърветата; после за пръв път в живота си отвори сърцето си пред друго същество и макар че то не разбираше, разказваше му за скърбите си, за работите си, за грижите си, за надеждите си и непрекъснато го уморяваше с бурните си и настървени милувки.
Изпитваше безкрайна радост да го мачка, да го мие, да го облича; беше щастлива дори и когато почистваше детските му мръсотии, сякаш с тая грижа се утвърждаваше нейното майчинство. Тя го разглеждаше, постоянно се изненадваше, че то е нейно, и си повтаряше полугласно, като го подхвърляше в ръцете си:
— То си е моето мъничко, то си е моето мъничко!
Докато се връщаше в чифлика, тя рида по целия път и едва се бе прибрала, когато господарят я повика в стаята си. Тя отиде много изненадана и развълнувана, без сама да знае защо.
— Седни там — каза той.
Тя седна и двамата постояха някое време един до друг, смутени, с безжизнено отпуснати ръце, които им пречеха, и както правят обикновено селяните, не се поглеждаха.
Чифликчията — дебел, четиридесет и пет годишен мъж, два пъти вдовец, веселяк и упорит — изпитваше видимо стеснение, което не му беше присъщо. Най-сетне той се реши и заговори с неопределен израз на лицето, като малко се запъваше и гледаше някъде надалеч в полето.
— Роза — каза той, — не си ли помисляла да се задомиш?
Тя пребледня като смъртник. Като видя, че не му отговаря, той продължи:
— Добра мома си ти, скромна, работлива и спестовна. Жена като тебе ще бъде богатство за кой и да е мъж.
Тя стоеше все така неподвижна, гледаше плахо и дори не се стараеше да разбере, защото мислите й бяха объркани като пред надвиснала голяма опасност. Той почака малко, после продължи: