След известно време Кидзуки се отказа от опитите си да ми урежда срещи с момичета и вместо това тримата излизахме заедно. Киздуки и Наоко, и аз: странно, но това бе най-удобната комбинация. Включването на четвърто лице винаги правеше нещата малко неловки. Бяхме като телевизионно токшоу, аз бях гостът, Кидзуки — талантливият домакин, а Наоко — неговата асистентка. Него го биваше да заема тази централна позиция. Вярно, че понякога проявяваше сарказъм, който често създаваше впечатление за арогантност, но в действителност бе един деликатен и справедлив човек. Отправяше забележките и шегите си безпристрастно към Наоко и мен, като се грижеше да разбере дали някой от нас не се чувства пренебрегнат. А ако някой от двама ни оставаше твърде дълго смълчан, той правеше така, че да го накара да заговори. Може и да изглеждаше по-грубо, отколкото бе всъщност: той знаеше как да владее и да променя атмосферата на разговора секунда по секунда. В допълнение притежаваше рядка дарба да открива интересни моменти в нечии, общо взето, неинтересни мнения, така че когато разговаряше с него, човек имаше чувството, че е изключително интересна личност, с изключително интересен живот.
И все пак той никак не беше общителен. Бях единственият му истински приятел в училище. Изобщо не можех да разбера защо такъв интелигентен и способен събеседник не насочваше талантите си към по-широк кръг от хора, а се задоволяваше да се концентрира върху нашето малко трио. Нито пък можех да проумея защо ме избра за свой приятел. Бях просто най-обикновен хлапак, който обичаше да чете книги и да слуша музика и никак не се открояваше, та да подтикне човек като Кидзуки да му обърне внимание. При все това ние веднага се спогодихме. Неговият баща беше зъболекар, известен с високите си професионални умения и високите си такси.
— К’во ще кажеш да си чукнем една среща по двойки в неделя? — ме попита той още щом се запознахме. — Моята приятелка ходи в девическо училище и тя ще доведе за теб някоя сладурана.
— Дадено — отвърнах и така срещнах Наоко.
Тримата прекарвахме много време заедно, ала винаги когато Кидзуки излезеше от стаята, Наоко и аз се затруднявахме да общуваме един с друг. Никога не знаехме за какво да говорим. И всъщност нямахме обща тема за разговор. Вместо да приказваме, пиехме вода или си играехме с нещо на масата и чакахме Кидзуки да се върне и да поднови прекъснатия разговор. Наоко не беше особено словоохотлива, а аз обичах повече да слушам, отколкото да говоря, така че се чувствах неловко, когато оставах насаме с нея. Не че бяхме несъвместими като характери: просто нямахме за какво да си говорим.
Наоко и аз се видяхме само веднъж след погребението на Кидзуки. Две седмици след това събитие се срещнахме в едно кафене, за да уредим някаква дребна работа, и когато свършихме, нямахме какво повече да си кажем. Опитах се да засегна няколко теми, ала нищо не се получи. А когато Наоко заговори, имаше известно раздразнение в тона й. Изглежда бе ми ядосана, но не знаех защо. Повече не се видяхме до деня, когато година по-късно се срещнахме случайно във влака до Чуо в Токио.
Наоко навярно ми беше ядосана, тъй като не тя, а аз бях последният човек, който бе видял Кадзуки жив. Може да не беше най-добрият начин да се изразя, но горе-долу разбирах как се чувстваше тя. Ако бе възможно, бих й отстъпил мястото си, но в края на краищата нямаше как да се поправи станалото и нищо не можех да сторя.
Беше хубав майски следобед. След обяда Кидзуки предложи да избягаме от занятия и да отидем да поиграем билярд или нещо подобно. Не проявявах особен интерес към следобедните занятия, така че двамата избягахме от училище, отправихме се бавно по хълма до една билярдна зала на пристанището и направихме четири игри. Когато спечелих небрежно първата игра, той стана сериозен и на свой ред спечели другите три. Което означаваше, че по традиция пак аз трябваше да платя. Докато играехме, Кидзуки не каза нито една духовитост, което бе доста необичайно за него. По-късно изпушихме по една цигара.