— Защо си толкова сериозен? — попитах.
— Днес не исках да губя — отвърна Кидзуки и се усмихна доволно.
Умря същата нощ в гаража си. Прекарал гумен маркуч от ауспуха на своя N-360 до един прозорец, облепил луфта на прозореца и дал пълна газ. Нямах представа колко време му е отнело, докато умре. Родителите му не си били вкъщи, а на посещение при болен роднина, и когато отворили вратата на гаража да приберат колата си, той вече бил мъртъв. Радиото му работело, под стъклочистачката била пъхната някаква разписка от бензиностанция.
Кидзуки не бе оставил предсмъртно писмо, а нямаше никакъв мотив за самоубийство, за който някой можа да се досети. Понеже бях последният човек, видял го жив, ме извикаха на разпит в полицията. Казах на следователя, че Кидзуки с нищо не е показал какво се кани да направи, че е бил съвсем същият както всякога. Полицаят си бе съставил явно лошо мнение за него и мен, сякаш беше съвсем естествено човек, който бяга от час и играе билярд, да се самоубие. Историята приключи с кратка дописка във вестника. Родителите на Кидзуки се отърваха от неговия червен N-360. Известно време самотно бяло цвете бележеше чина, на който бе седял той.
През десетте месеца между смъртта на Кидзуки и дипломирането ми не можех да си намеря място. Започнах да спя с една от съученичките си, но това не продължи и половин година. Всъщност тя никак не ме привличаше. Кандидатствах в частен университет в Токио — учебно заведение с приемен изпит, за който не се наложи да уча много, и не ликувах, когато бях приет. Момичето ме помоли да не отивам в Токио: „На петстотин мили оттук е!“ — изтъкваше като аргумент тя. Аз обаче трябваше да се измъкна на всяка цена от Кобе. Исках да започна нов живот някъде, където не познавах абсолютно никого.
— Преспа с мен и вече изобщо не те интересувам — каза тя плачешком.
— Не е вярно — отвърнах. — Просто изпитвам необходимост да се махна от този град. — Но тя не можеше да ме разбере. И така ние се разделихме. С мисъл за всички неща, които я правеха много по-приятна от другите момичета, аз се качих на бързия влак до Токио, чувствайки се ужасно заради постъпката си, но нямаше как да я поправя. Опитах се да забравя момичето. Когато започнах новия си живот в пансиона, ми оставаше да направя едно-единствено нещо: да престана да приемам нещата много на сериозно; да установя една удобна дистанция между себе си и всичко останало. Да забравя за билярдните маси със зелени плъстени покривки, червените N-360 и белите цветя върху чиновете в училище; да забравя пушека, издигащ се от високите комини на крематориума, и подобните на буци преспапиета в стаите за разпит в полицията. Отначало това проработи. Усилено се помъчих да забравя, но у мен остана нещо неопределено и възлесто, което заседна на гърлото ми. След време тази буца започна да придобива ясна и проста форма, форма, която съм в състояние да предам с думи, като следните:
Смъртта съществува не като противоположност на живота, а като част от него.
Изразено така, това е едно клише, но по онова време го усещах не като думи, а като буцата в гърлото ми. Смъртта съществува — в едно преспапие, в четири червени и бели топки върху билярдна маса, — а ние продължаваме да живеем и да я поемаме с дробовете си като ситен прах.
Дотогава бях разбирал смъртта като нещо напълно отделно и независимо от живота. Бях усещал, че ръката на смъртта неминуемо ще ни грабне, ала до деня, в който се протегне за нас, тя не ни закача. Това ми се беше струвало проста, логична истина. Животът е тук, а смъртта е някъде там, отвъд. Аз съм тук, а не отвъд.
В нощта, когато Кидзуки умря обаче, аз изгубих способността си да разглеждам смъртта (и живота) в такива прости понятия. Смъртта не беше антипод на живота. Тя бе вече тук, в живота ми, тя винаги е била тук и никакво усилие от моя страна нямаше да ми позволи да забравя това. Когато през онази майска нощ смъртта грабна седемнайсетгодишния Кидзуки, тя грабна и мен.
Живях с тази буца в гърлото до следващата пролет, когато навърших осемнайсет, но през цялото време се борех срещу това да стана сериозен. Да започнеш да гледаш сериозно на нещата, не беше същото, като да се приближиш до истината, разбрах аз, макар и смътно. Ала смъртта бе факт, сериозен факт, независимо как го възприема човек. Затънал в това задушаващо противоречие, продължих безкрайно да се въртя в кръг. Сега, когато се връщам към тях, ми се струва, че това бяха особени дни. В средата на живота ми всичко се въртеше около смъртта.
3
Наоко ми се обади следващата събота и в неделя имахме среща. Мисля, че мога да нарека това среща. Не ми идва на ум друга, по-подходяща дума.