Кръстосвахме улиците, както преди. Спряхме на едно място да пием кафе, повървяхме още малко, вечеряхме и се разделихме. Тя отново говори на пресекулки, но май не се ядоса от това, а аз не полагах особени усилия да поддържам разговора. Приказвахме за всичко, което ни хрумна — за всекидневните занимания, за колегите; все дребни фрагменти, които не водеха до никъде. Не споменахме абсолютно нищо за миналото. И главно вървяхме — … вървяхме ли, вървяхме безспир. За щастие Токио е толкова голям град, че изобщо не бихме могли да го обходим целия.
Продължихме да се разхождаме така почти всеки уикенд. Тя водеше, аз я следвах отблизо. Наоко имаше най-различни барети и винаги ги носеше с открито дясно ухо. Спомням си я най-ясно така, обърната гърбом към мен. Тя си играеше с баретата си винаги когато се почувстваше смутена от нещо. И все докосваше леко устата си с една носна кърпа. Правеше това всеки път, когато имаше нещо за казване. Колкото повече наблюдавах тези нейни привички, толкова повече я харесвах.
Наоко постъпи в девически колеж на провинциалния западен край на Токио, приятно малко училище, известно с преподаването на английски език. Наблизо имаше тесен напоителен канал с чиста, бистра вода и двамата с нея често се разхождахме покрай брегове му. Понякога тя ме канеше в квартирата си и ми сготвяше нещо. Изглежда, въобще не я притесняваше това, че сме заедно в такова тясно жилище. Стаята беше малка и спретната и дотолкова лишена от украшения, че единствено дългите дамски чорапи, съхнещи в ъгъла до прозореца, загатваха, че там живее млада жена. Живееше просто и скромно, без приятели. Едва ли неин познат в гимназията би могъл да си я представи такава. По онова време Наоко се обличаше с истински вкус и се обграждаше с безброй приятели. Когато видях стаята й, разбрах, че и тя като мен бе искала да постъпи в колежа и да започне нов живот, далеч от всеки, когото е познавала.
— Знаеш ли защо избрах това училище? — попита с усмивка тя. — Защото никой от познатите ми няма да дойде. От всички нас се очакваше да отидем на някое по-изискано място. Разбираш какво имам предвид.
Моята връзка с Наоко обаче претърпя развитие. Полека-лека тя стана по-непринудена с мен, а и аз с нея. Когато дойде краят на лятната ваканция и започна новият семестър, Наоко тръгна до мен, сякаш нямаше нищо по-естествено от това. Вече ме смята за приятел, заключих аз, и вървенето рамо до рамо с такова красиво момиче в никакъв случай не ми беше неприятно. Продължихме да се разхождаме из целия Токио по същия непряк път, да изкачваме хълмове, да прекосяваме реки и железопътни линии, просто да вървим и да вървим безцелно. Движехме се право напред, сякаш нашето ходене бе някакъв религиозен ритуал, предопределен да изцели наранените ни души. Ако валеше, използвахме чадъри, но винаги вървяхме.
После настъпи есента и дворът на пансиона се покри с брястова шума. Ароматът на новия сезон достигна до мен, когато си облякох първия пуловер. Тъй като бях износил чифт обувки, купих си нови, велурени.
Като че съм забравил за какво разговаряхме тогава. За нищо особено, предполагам. Продължихме да избягваме всяко споменаване на миналото и рядко приказвахме за Кидзуки. Можехме да се гледаме един друг над чашките с кафе в пълно мълчание.
Наоко обичаше да й разказвам истории за Есесовеца. Веднъж той имаше среща с някаква своя съученичка (студентка по география, разбира се), ала се върна начумерен рано вечерта. „Кажи ми, Ва-ва-ватанабе, за какво разговаряш с мо-мо-момичетата?“ Не помня какво му отговорих, но той бе сбъркал човека, на когото да зададе въпроса си. През юли някой в пансиона бе свалил неговата снимка на амстердамския канал и бе поставил друга, на моста „Голдън Гейт“. Каза ми, че искал да провери дали Есесовеца може да мастурбира при вида на моста „Голдън Гейт“. „Много я хареса“ — „докладвах“ по-късно аз, а това подтикна някой друг да сложи снимка на айсберг. Всеки път, когато в негово отсъствие фотографията се сменеше, Есесовеца се разстройваше.
— Ко-ко-кой, по дяволите, е направил това? — питаше.
— И аз се чудя — отвръщах. — Но каква е разликата? Това са все хубави снимки. Трябва да си благодарен.
— Да, сигурно, но все пак е странно.
Историите ми за Есесовеца винаги разсмиваха Наоко. Не бяха много нещата, които успяваха да я развеселят, ето защо често разправях за него, въпреки че не изпитвах особена гордост от себе си, задето го използвах по този начин. Просто се бе случило той да е най-малкият син в едно не твърде заможно семейство, който за свое добро бе пораснал малко прекалено сериозен. Съставянето на географски карти беше скромна мечта на скромния му живот. Имаше ли някой право да му се присмива за това?