По онова време обаче „закачките с Есесовеца“ бяха станали необходим източник на разговори в пансиона и не беше възможно да си взема думите обратно. Освен това гледката на усмихнатото лице на Наоко се бе превърнала в специален източник на наслада за мен. Продължих да снабдявам всички с нови истории.
Веднъж — само веднъж — Наоко ме попита дали съм харесвал някое момиче. Разправих й за момичето, което бях изоставил в Кобе. „Беше симпатична — казах, — обичах да спя с нея и понякога тя ми липсва, но не хлътнах по нея. Не знам, случва се да си мисля, че сърцето ми е станало на камък и вече никакво чувство не може да ме завладее. Съмнявам се дали изобщо съм в състояние да обичам някого.“
— Бил ли си влюбен някога? — попита Наоко.
— Никога — отвърнах.
Не ме пита нищо повече.
Когато есента отмина и из града зафучаха студени ветрове, Наоко често вървеше, притиснала се към ръката ми. Можех през дебелия мъхест вълнен плат на палтото й да усетя дишането й. Тя ме хващаше здраво под ръка или пъхваше ръката си в джоба ми, или когато беше много студено, се вкопчваше, треперейки, в ръката ми. Нищо от това нямаше някакво особено значение. Просто продължавах да вървя с мушнати в джобовете ръце. Обувките ни с гумени подметки почти не издаваха шум по тротоара, освен сухото хрущене, щом настъпехме широки, изсъхнали кленови листа по пътя. Винаги когато чуех този звук, ми ставаше жал за Наоко. Ръката ми не беше онази, от която тя се нуждаеше, а ръка на чужд човек. Моята топлина не беше онова, от което тя имаше нужда, а топлината на чужд човек. Чувствах се почти виновен да бъда себе си.
С напредване на зимата прозрачната яснота на очите на Наоко сякаш се увеличи. Бе яснота, която нямаше къде да изчезне. Понякога без видима причина Наоко ме гледаше продължително в очите. Изглежда търсеше нещо и това пораждаше у мен странно, самотно, безпомощно усещане.
Питах се дали се опитва да ми каже нещо, нещо, което не можеше да изрази с думи — нещо по-важно от думите, което не бе в състояние да разбере в себе си и което по тая причина нямаше надежда да бъде някога изразено с думи. Вместо това тя въртеше в ръце баретата си, докосваше леко ъгълчетата на устата си с носна кърпа или ме гледаше в очите с безсмислен поглед. В такива случаи исках да я прегърна силно, но се разколебавах и въздържах. Боях се, че ако го сторя, може да я обидя. И така двамата продължихме да обикаляме улиците на Токио, а Наоко да търси думи.
Момчетата в пансиона все ме вземаха на подбив, когато тя ми се обадеше по телефона или излезех някоя неделна сутрин. Предполагаха, съвсем естествено, че съм си намерил приятелка. Нямаше как да им обясня истината, а и не беше необходимо да я обяснявам, така че ги оставих да си мислят каквото си искат. Вечер се налагаше да се изправя срещу стена от глупави въпроси — какво място сме използвали? Как изглежда тя гола? Какъв цвят бельо е носила този ден? Давах им отговорите, които очакваха.
И така, от осемнайсет станах на деветнайсет. Всеки ден слънцето изгряваше и залязваше, знамето се вдигаше и сваляше. Всяка неделя имах среща с момичето на мъртвия си приятел. Нямах представа какво върша или възнамерявам да върша. За подготовката си четях Клодел, Расин и Айзенщайн, ала те нямаха почти никакво значение за мен. Не се сприятелих с никого от съучениците си и не познавах почти никого в пансиона. Другите смятаха, че искам да стана писател, защото все бях уединен с някоя книга, обаче аз не хранех подобна амбиция. Нищо не исках да стана.
Опитах се да поговоря за това усещане с Наоко. Мислех, че тя поне донякъде ще разбере какво чувствам. Ала въобще не можах да намеря думите, за да се изразя. Странно, сякаш бях прихванал нейната болест, наречена недостиг на думи.
В събота вечер седях до телефона в коридора и чаках Наоко да се обади. Повечето от момчетата излизаха и затова обикновено коридорът беше безлюден. Заглеждах се в частиците светлина, блещукащи в това тихо място, и полагах усилие да вникна в собственото си сърце. Какво исках? И какво другите искаха от мен? Но изобщо не можех да намеря отговорите. Понякога протягах ръка и се опитвах да хвана частиците светлина, ала пръстите ми не докосваха нищо.
Четях много, но не много различни книги: обичах да препрочитам отново и отново любимите си писатели. Тогава те бяха Труман Капоти, Джон Ъпдайк, Скот Фицджералд, Реймънд Чандлър, ала не виждах някой друг от класа или в пансиона да чете подобни автори. Те харесваха Кадзуми Такахаши, Кензабуро Ое, Юкио Мишима или съвременни френски романисти, което бе още една причина, дето нямах за какво да говоря с околните, да живея сам и да не общувам с никого, освен с книгите си. Със затворени очи докосвах някоя позната книга и вдишвах дълбоко аромата й. Това бе достатъчно, за да се чувствам щастлив.