Имаше страни от личността на Нагасава, които взаимно се изключваха. Дори аз се трогвах от неговата доброта навремени, ала той можеше, също тъй лесно, да бъде злобен и жесток. Беше както въплъщение на удивително благородство, така и непоправимо вулгарен. Можеше да се хвърли в атака, един оптимистичен водач, точно когато сърцето му се свиваше в тресавището на самотата. Забелязах тези парадоксални черти от самото начало и никога не можах да разбера защо не бяха също така очевидни и за всички останали. Той живееше в свой собствен необикновен ад.
От друга страна, струва ми се, че винаги успявах да го видя в най-благоприятна светлина. Най-голямата му добродетел бе неговата честност. Той не само че никога не лъжеше, но винаги признаваше своите слабости. Никога не се опитваше да прикрие неща, които можеха да го накарат да се чувства неловко. А по отношение на мен беше неизменно добър и отзивчив. Ако не беше той, животът ми в пансиона щеше да е далеч по-неприятен. Въпреки това никога не разкрих сърцето си пред него и в този смисъл моите отношения с Нагасава бяха в рязък контраст с отношенията ми с Кидзуки. Когато за първи път видях Нагасава пиян да тормози едно момиче, зарекох се никога, при никакви обстоятелства да не му се доверявам.
Имаше няколко „легенди за Нагасава“, които се разпространяваха из пансиона. Според една веднъж той изял три голи охлюва. Според другата имал огромен пенис и бил спал с повече от сто момичета.
Историята с плужеците беше истинска. Той самият ми я разказа.
— Три дебели бременни охлюва — рече той. — Глътнах ги целите.
— И защо бе, да му се не види.
— Случи се през първата ми година тук — каза той. — Имаше едни лайнари между първокурсниците и по-големите. Това започна през април и достигна критичния момент през септември. Отидох да уредя работата с големите като представител на първокурсниците. Истински реакционерски задници. Имаха дървени мечове за кендо и „уреждането на работата“ сигурно беше последното нещо, което искаха. Та аз им рекох: „Добре, нека да турим кръст. Правете каквото щете с мен, но оставете другите момчета на мира.“ А те викат: „Окей, хайде тогава да глътнеш два-три плужека.“ — „Чудесно — казвам им, — дайте ги насам.“ Копелетата излязоха и намериха три дебели плужека. И аз ги глътнах.
— Какво беше усещането?
— Какво било усещането? Трябва сам да глътнеш един, за да разбереш. Начинът, по който се плъзга надолу по гърлото ти и в стомаха… плужекът е студен и след това оставя такъв отвратителен вкус в устата… пфу, тръпки ме полазват само като си помисля. Доповръща ми се, но се овладях. Защото, ако ги бях повърнал, просто щеше да се наложи пак да ги глътна. Така че ги удържах. И трите.
— После какво стана?
— Върнах се в стаята си и изпих една кана солена вода. Какво друго можех да направя?
— Да, и аз така предположих.
— Обаче след това никой нищичко не можеше да ми каже. Дори големите. Аз съм единственият тук, който може да глътне три плужека.
— Сигурен съм, че е така.
Разкриването на истината за размера на пениса му беше доста лесно. Просто отидох с него в общата баня на пансиона. Вярно, голям му беше. Но това за стоте момичета вероятно беше преувеличение. „Може и седемдесет и пет да са — рече той. — Не ги помня всичките, но съм сигурен, че са най-малко седемдесет.“ Когато му казах, че съм спал само с едно, той рече: „О, можем лесно да поправим това. Ела с мен другия път. Като нищо ще ти намеря някоя.“
Аз не му хванах вяра, но той се оказа прав. Беше лесно. Може би прекалено лесно при опиянението от престояла бира. Отидохме в един бар в Шибуя или Шинджуку (той имаше предпочитания), открихме двойка момичета (светът бе пълен с момичета по двойки), поприказвахме си с тях, пихме, отидохме в един хотел и правихме секс с тях. Нагасава беше страхотен събеседник. Не че имаше нещо изключително за казване, ала момичетата се прехласваха, като го слушаха, пиеха твърде много и накрая спяха с него. Мисля, че им харесваше да бъдат с толкова мил, щедър и умен човек. А най-удивителното беше, че само защото бях с него, аз според тях бях, изглежда, също толкова чаровен. Нагасава ме подтикваше да говоря и момичетата ми отвръщаха със същите усмивки на възторг, с каквито даряваха него. Неговият чар вършеше това — истинският му талант, който ме впечатляваше всеки път. В сравнение с Нагасава дарбата на добър събеседник, която имаше Кидзуки, беше незначителна. Това бе една съвсем различна степен на умение. Ала колкото и да бях завладян от способностите на Нагасава, Кидзуки все още ми липсваше. Изпитвах ново възхищение към неговата искреност. Каквито и таланти да имаше, той ги споделяше само с Наоко и с мене, докато Нагасава беше решен да разпръсне своите значителни дарби навсякъде около себе си. Не че умираше да спи с момичета, които срещаше: това беше просто забава за него.