Хацуми знаеше отлично, че Нагасава спи с която му падне, ала никога не изказа недоволство от него. Беше влюбена в него до уши, но никога нищо не искаше.
— Не заслужавам момиче като Хацуми — каза веднъж Нагасава. Наложи се да се съглася с него.
Онази зима си намерих почасова работа в малък магазин за грамофонни плочи в Шинджуку. Не плащаха много, но работата не беше тежка — трябваше само да пазя обекта три нощи седмично, — а и ми продаваха плочи с отстъпка. За Коледа купих на Наоко една с песни на Хенри Манчини с нейната любима „Мила моя“. Опаковах я сам и добавих яркочервена панделка. Наоко ми подари чифт вълнени ръкавици, които сама беше изплела. На палците бяха малко къси, но пазеха топли ръцете ми.
— О, съжалявам — каза тя, изчервявайки се. — Лоша работа!
— Не се безпокой, чудесно ми стоят — рекох, подавайки й ръцете си в ръкавиците.
— Е, поне няма да се налага да пъхаш от студ ръце в джобовете.
Онази зима през ваканцията Наоко не си отиде у дома. Аз също поостанах в Токио и работих в магазина за плочи чак до края на годината. Нямаше нещо кой знае колко забавно в Кобе, нито пък човек там, когото исках да видя. Тъй като столовата на пансиона затвори за празниците, ходех да се храня в квартирата на Наоко. Вечерта срещу Нова година ядохме оризови питки и супа като всички.
Много неща се случиха в късния януари и през февруари на 1969-а година.
В края на януари Есесовеца легна на легло с висока температура, което значеше, че същия ден се наложи да не се явя на среща с Наоко. Много трудно се бях сдобил с безплатни билети за концерт. Наоко имаше особено голямо желание да отиде, понеже оркестърът изпълняваше едно от нейните любими произведения, четвъртата симфония на Брамс. Но тъй като Есесовеца се мяташе в леглото, сякаш в предсмъртна агония, не можех просто така да си изляза и да го оставя, нито пък да намеря някой, който да е достатъчно побъркан, че да го гледа, докато ме няма. Купих малко лед и използвах многопластови найлонови торбички, които слагах на челото му, бършех потта с хладни кърпи, мерех му температурата на всеки час и дори му сменях ризата. Температурата остана висока през целия ден, ала сутринта на следващия той скочи от леглото и започна да се упражнява, сякаш нищо не се беше случило, а температурата му бе напълно нормална. Трудно можеше да се повярва, че е човешко същество.
— Странно — каза Есесовеца. — Никога през живота си не съм вдигал температура. — Това прозвуча почти като обвинение към мен.
Ядосах се.
— Но ти имаше висока температура — настоях аз, показвайки му двата неизползвани билета.
— Добре, че са били безплатни — рече той. Прииска ми се да грабна радиото му и да го хвърля през прозореца, но вместо това се върнах в леглото с главоболие.
През февруари няколко пъти валя сняг.
Към края на месеца влязох в глупав спор с един от горните курсове, живеещ на моя етаж, и го фраснах по мутрата. Той удари глава в бетонната стена, но не беше лошо ранен и Нагасава уреди нещата. Въпреки това бях повикан в кабинета на директора на пансиона и получих предупреждение за изгонване, след което пребиваването ми там взе да става все по-неприятно.
Учебната година приключи през март, но аз завърших зле. Оценките ми, общо взето, бяха посредствени — най-вече тройки и двойки, и няколко четворки. Наоко бе постигнала високия успех, който й бе нужен, за да започне летния семестър като пълноправна второкурсничка. Бяхме преминали през един пълен кръг от сезони.
В средата на април Наоко навърши двайсет години. Беше със седем месеца по-голяма от мен, моят рожден ден щеше да е през ноември. Имаше нещо странно в това, че Наоко стана на двайсет. Смятах, че единственото нещо, което имаше смисъл за нея и за мен, беше да продължим да вървим назад-напред между осемнайсетата и деветнайсетата си година. След осемнайсет да дойде деветнайсет, а след деветнайсет — осемнайсет. Разбира се. Обаче тя навърши двайсет, а през есента с мен щеше да се случи същото. Само мъртвият остава завинаги на седемнайсет.