На нейния рожден ден валя дъжд. След часовете купих една торта от близкия магазин и взех трамвая до квартирата й. Трябва да го отпразнуваме, бях казал. Навярно щях да искам същото, ако бях на нейно място. Сигурно е тежко да отпразнуваш сам рождения си ден, особено когато навършваш двайсет. Трамваят беше претъпкан и ужасно се клатушкаше, та когато пристигнах в стаята на Наоко, тортата приличаше повече на Римския колизеум, отколкото на торта. Въпреки това, щом успях да закрепя двайсетте свещички, които също бях купил, да ги запаля, да дръпна пердетата и да изключа осветлението, ние имахме всичко необходимо за отпразнуването на рождения ден. Наоко отвори бутилка вино. Пихме, хапнахме торта и се гостихме със скромна вечеря.
— Не знам, глупаво е да си на двайсет — рече тя. — Просто не съм готова. Чувствам се странно. Сякаш някой ме побутва отзад.
— Аз имам седем месеца да се подготвя — казах през смях.
— Ти си щастливец! Още си на деветнайсет! — подхвърли Наоко с мъничко завист.
Докато ядяхме, аз й разказах за новия пуловер на Есесовеца. Дотогава той бе имал само един тъмносин пуловер от гимназията, така че да притежава два, беше голяма крачка за него. Самият пуловер беше хубав, в червено и черно с вплетено изображение на елен, ала то караше всички да се смеят, щом го видеха. Есесовеца не можеше да разбере какво става.
— Ка-какво е толкова смешно, Ватанабе? — попита той, седейки до мен в столовата. — Да нямам нещо на челото си?
— Нищо нямаш — отвърнах аз, като се мъчех да остана сериозен. — Няма нищо смешно. Пуловерът е хубав.
— Благодаря — рече той и се усмихна щастливо.
Наоко хареса тази история.
— Трябва да се срещна с него — подхвърли тя. — Само веднъж.
— Няма начин — отвърнах. — Ще прихнеш още щом зърнеш физиономията му.
— Мислиш ли?
— Обзалагам се. Аз го виждам всеки ден и все още не мога понякога да не се засмея.
Почистихме масата и седнахме на пода, слушахме музика и изпихме останалото вино. Докато аз изпия една, тя гаврътна две чаши.
Тази вечер Наоко беше необичайно словоохотлива. Разказа ми за детството си, за ученическите си години, за семейството. Всеки епизод беше дълъг, пресъздаден със старанието, необходимо за направа на миниатюра. Бях смаян от силата на нейната памет, но докато седях и слушах, взе да ми става ясно, че има нещо неправилно в начина, по който разказва историите: нещо странно, дори изкривено. Всеки разказ имаше своя собствена вътрешна логика, но връзката между единия и следващия беше особена. Докато се усетиш, история А бе преминала в история Б, присъствала в А, сетне без забележим преход стана В от нещо, съдържащо се в Б. Отначало намирах какво да кажа в отговор, но след известно време престанах да се опитвам да говоря. Пуснах една грамофонна плоча и когато тя свърши, повдигнах игличката и поставих друга. Подир последната сложих пак първата. Плочите на Наоко бяха общо шест. Цикълът започна с „Бенд «Самотни сърца» на сержант Пепър“3 и свърши с Валс за Деби на Били Ейвънс. Вън дъждът валеше. Времето течеше бавно. Наоко продължаваше да говори сама.
В края на краищата се досетих какво не беше наред: докато говореше, Наоко много внимаваше да не засегне определени теми. Едната беше Кидзуки, разбира се, но имаше и други. Но при все че имаше определени въпроси, които бе решила да избягва, тя продължаваше безкрайно и невероятно подробно да говори за най-обикновени и незначителни неща. Никога преди не я бях чувал да приказва толкова напрегнато и затова не направих нищо, за да я прекъсна.
Щом часовникът удари единайсет, аз взех да ставам неспокоен. Тя бе говорила без прекъсване повече от четири часа. Трябваше да се погрижа да не изпусна последния влак и да спазя часа за прибиране, който изтичаше в полунощ. При първа възможност се намесих.
— Време е компанията да се разотива — казах, поглеждайки часовника си. — Последният влак ще мине скоро.
Обаче думите ми сякаш не стигнаха до слуха й. Или ако ги чу, тя не бе в състояние да схване значението им. За миг държа устата си затворена, после продължи разказа си. Предадох се и заемайки по-удобна позиция, изпих каквото бе останало от втората бутилка вино. Реших, че ще е по-добре да я оставя да се наприказва. Часът за прибиране и последният влак щяха да се погрижат сами за себе си.