Нуждая се обаче от време, за да се появи лицето на Наоко. А с течение на годините ми е нужно все повече време за това. Горчивата истина е, че за онова, което можех да си спомня напълно след пет секунди, твърде скоро ми трябваха десет секунди, после трийсет, сетне цяла минута — така сенките растат на мръкване. Мисля, че някой ден тези сенки ще бъдат погълнати от мрака. Това е неизбежно: моята памет се отдалечава все повече и повече от мястото, където обикновено се намира Наоко — все повече се отдалечава от онова място, където обикновено се намира някогашното ми аз. И единствено онзи пейзаж, онази гледка на ливадата през октомври се връща отново и отново в паметта ми, подобно на символичен епизод във филм. Всеки път, когато се появи, тя нанася ритник по някоя част от разсъдъка ми. „Събуди се — казва тя. — Аз съм още тук. Събуди се и си помисли за това. Помисли защо съм още тук.“ Ритникът изобщо не ми причинява болка. Никак не боли от него. Само при всеки удар се чува тъп звук. И въпреки това той неминуемо ще заглъхне някой ден. На хамбургското летище обаче ритниците бяха по-продължителни и по-силни от обикновено. Ето защо пиша тази книга. За да мисля. За да разбера. Просто така съм устроен. Трябва да опиша нещата, за да почувствам, че ги проумявам напълно.
Чакайте сега да си помисля за какво говореше Наоко през онзи ден?
А, да — за „ливадния кладенец“. Нямам представа съществуваше ли изобщо такъв кладенец. Може да е бил образ или символ и да го е имало само в ума на Наоко, подобно на всички останали неща, които в изобилие й се въртяха из главата в ония тъмни дни. Ала след като веднъж ми го бе описала, аз изобщо не бях в състояние да мисля за онази ливада, без да се сетя за кладенеца. От този ден насетне образът на нещо, което никога не бях зървал с очите си, се сля неразделно с реалната гледка на ливадата, която се ширна пред мен. Дори мога най-подробно да опиша кладенеца. Той се намираше точно на разделителната линия, където свършваше ливадата и започваше гората — тъмен отвор в земята, широк един ярд, скрит в ливадната трева. Нищо не отбелязваше неговия периметър — нито ограда, нито каменно паве (поне не такова, което да се издига над нивото на земята). Това бе просто една дупка, паст, зинала широко. С течение на времето огърлицата от камъни по ръба му се беше променила и придобила особен мръснобял цвят. Камъните бяха напукани, липсваха парчета от тях, а някакво дребно зелено гущерче се плъзна в една такава пукнатина. Човек можеше да се наведе над ръба и да надзърне надолу, за да види нищото. За кладенеца знаех само това, че има стряскаща дълбочина. Бе неизмеримо дълбок и препълнен с мрак, сякаш всичките световни тъми се бяха сгъстили там докрай.
— Дълбок е, наистина е много дълбок — каза Наоко, внимателно подбирайки думите си. Понякога тя говореше по този начин, забавяше потока на речта си, за да намери търсената точна дума. — Ала никой не знае къде е — продължи. — Единственото, в което съм сигурна, е, че той е тук някъде.
С ръце, пъхнати в джобовете на жакета си от туид, тя ми се усмихна, сякаш за да каже: „Така е!“
— Тогава сигурно е много опасен — рекох. — Един дълбок кладенец, но никой не знае къде е. Паднеш ли в него, там ще ти е краят.
— Краят. Аааааааа, пльос. И си мъртъв.
— Сигурно се случват такива неща.
— Да, случват се от време на време. Може би веднъж на две-три години. Някой изчезва съвсем внезапно и просто не могат да го намерят. Тогава хората тук казват: „Ех, и този падна в кладенеца на ливадата“.
— Един не особено приятен начин за умиране — изрекох.
— Да, ужасно е да умреш така — рече Наоко, изтръсквайки полепнали по жакета й семена на треви. — Най-добре би било да си счупиш врата, но навярно ще си счупиш само крак и нищо няма да си в състояние да направиш. Ще крещиш колкото ти глас държи, но никой няма да те чуе, няма смисъл да се надяваш някой да те намери, край тебе ще гъмжи от стоножки и паяци, кокалите на загиналите преди ще са разпръснати навсякъде, ще е тъмно и влажно, а далече горе ще е съвсем мъничкото кръгче светлина, подобно на луната зиме. Умираш си там вътре, малко по малко, сам-самичък.