Само че тя не продължи да говори още дълго. Докато се усетя, бе прекъснала монолога си. Резкият край на последната изречена дума сякаш увисна във въздуха. Тя всъщност не бе свършила разказа си. Думите й просто се бяха изпарили. Опита се да продължи, но се бе озовала пред нищото. Нещо бе унищожено и аз навярно бях този, който го бе разрушил. Думите ми може би бяха стигнали до слуха й, бяха отнели време да ги осмисли и бяха изчерпали енергията, поддържала говоренето й толкова дълго. С леко разтворени устни тя обърна към мен своя не съвсем фокусиран поглед. Изглеждаше като машина, която бръмчи, докато някой не дръпне шалтера. Очите й ми се сториха помръкнали, сякаш се покриха с тънка, полупрозрачна ципа.
— Съжалявам, че те прекъснах — казах, — но става късно и…
Едра сълза се отрони от едното й око, потече по бузата й, капна и се пръсна върху обложката на една грамофонна плоча. Щом тази първа сълза се освободи, останалите последваха в непрекъсната струя. Седнала на пода, Наоко се наведе напред и притискайки длани о чергата, силно се разрида. Приличаше на човек, повръщаш на четири крака. Никога през живота си не бях виждал някой да плаче толкова мъчително. Протегнах ръка и я поставих върху треперещото й рамо. Сетне, почти инстинктивно, я взех в обятията си. Притиснала към мен тялото си, което се тресеше, тя продължи да плаче без глас. Ризата ми се навлажни — после подгизна — от нейните сълзи и горещия й дъх. Не след дълго пръстите й почнаха да се движат по гърба ми, сякаш търсеха нещо, нещо важно, което винаги е било там. Придържайки я с лявата си ръка, използвах дясната, за да погаля меката й права коса. И зачаках. Застинал чаках Наоко да престане да плаче. Продължих да чакам. Ала плачът й не спираше.
Същата нощ преспах с Наоко. Правилно ли постъпих? Не мога да кажа. Дори сега, почти двайсет години по-късно, не съм сигурен. Струва ми се, че никога няма да разбера. Но тогава това бе всичко, което можах да сторя. Тя беше превъзбудена от напрежение и смущение и даде да се разбере, че иска да получи облекчение. Намалих осветлението и започнах с най-внимателното докосване, на което бях способен, да свалям дрехите й една по една. После съблякох своите. В тази дъждовна априлска нощ бе достатъчно топло, за да се прегърнем крепко голи, без да усещаме студ. Безмълвно изучавахме телата си в мрака. Аз я целунах и обгърнах с ръце меките й гърди. Тя улови еректиралия ми член. В слабините беше топла и влажна и ме желаеше.
И все пак, когато проникнах в нея, Наоко се изопна от болка. За пръв път ли й беше? Попитах я и тя кимна. Сега аз на свой ред се смутих. Бях смятал, че Наоко спи с Кидзуки. Проникнах, колкото можах, и останах дълго така, прегърнал неподвижно Наоко. И когато тя се поуспокои, си позволих да се раздвижа в нея бавно и нежно към кулминационния момент. С наближаването на края, тя ме притисна силно в обятията си и най-сетне наруши мълчанието. Викът й бе най-тъжният звук при оргазъм, който съм чувал.
Щом всичко свърши, я попитах защо никога не е спала с Кидзуки. Беше грешка. Едва-що бях задал въпроса си, и тя се дръпна от мен и пак заплака без глас. Издърпах одеялата й от дрешника, постлах ги върху постелките на пода и я пъхнах под завивките. Пушейки, гледах безспирния априлски дъжд вън.
На сутринта дъждът бе спрял. Наоко спеше с гръб към мен. Или може би въобще не беше спала. Будна или спяща, всички думи бяха напуснали устните й, а тялото й сега изглеждаше сковано, почти вкочанено. Няколко пъти се опитах да я заговоря, но тя не отговаряше и не помръдваше. Останах дълго, загледан в голото й рамо, ала накрая изгубих всяка надежда да предизвикам отговор и реших да стана от леглото.
По пода все още се търкаляха обложки на грамофонни плочи, чаши и винени бутилки, и пепелникът, който използвах. Наполовина сплесканата торта продължаваше да е на масата. Сякаш бе дошло време някой да дръпне внезапната спирачка. Събрах нещата от пода и изпих две чаши вода от чешмата. Върху писалището на Наоко лежеше един речник и една таблица със спрежението на френските глаголи. На стената над писалището висеше календар без илюстрации и снимки, само с датите от месеца. Нямаше и паметни бележки или знаци, изписани до някоя от цифрите.
Събрах дрехите си от пода и се облякох. Ризата ми отпред бе още влажна и хладна. Миришеше на Наоко. На един бележник, лежащ върху писалището, написах: „Бих искал да си поговорим добре, щом се успокоиш. Моля те обади се скоро. Честит рожден ден“. Хвърлих последен поглед към рамото на Наоко, излязох от стаята и тихо затворих вратата.
Измина седмица, но нямаше обаждане. В сградата, където беше квартирата на Наоко, нямаше система за извикване на хора на телефона, затова в неделя сутринта се качих на влака до Кокубунджи. Нея я нямаше, а името й бе свалено от вратата. Прозорците и капаците бяха плътно затворени. Домоуправителят ми каза, че Наоко се е изнесла преди три дни. Къде се е преместила, той не знаеше.