Когато за пръв път постъпих в пансиона, истинската необичайност на това събитие често ме подтикваше да ставам рано сутрин, за да съблюдавам този патриотичен ритуал. Двамата се появяваха на двора почти в момента, когато радиото отмерваше сигнала за шест часа. Естествено, Униформата носеше своята униформа и черни кожени обувки, а Накано бе с късо яке и бели гуменки. Униформата държеше обредно сандъче от груба дървесина на полония, а Накано носеше касетофон „Сони“. Накано поставяше касетофона в основата на пилона. Униформата отваряше сандъчето, за да извади прилежно сгънато знаме. После го подаваше почтително на Накано, който го прикрепваше за въженцето на пилона, разкривайки яркочервения кръг на изгряващото слънце на чисто белия фон. Сетне Униформата натискаше копчето за просвирване на химна.
„Нека нашият владетел управлява…“
И знамето се вдигаше нагоре.
„Дорде речните камъчета станат големи, заоблени канари…“
Знамето стигаше до половината на пилона.
„И се покрият с мъх.“
Ето че то беше на върха. Двамата стояха прави и съсредоточени с вперени в знамето погледи. Това си беше цял спектакъл при ясно и ветровито време.
Спускането на знамето привечер се изпълняваше със същото церемониално благоговение, ала в обратна посока. Щом го сваляха, то намираше мястото си в сандъчето. Националното знаме не се вееше нощем.
Не разбрах защо трябваше да бъде снемано нощем. Нацията продължаваше да съществува и след мръкване, а много хора работеха през нощта — бригадите, които поставяха железопътни релси, таксиметровите шофьори, съдържателките на барове, пожарникарите и нощните пазачи: струваше ми се несправедливо, че на подобни хора бе отказана закрилата на знамето. А може би това не беше чак толкова важно и никой в действителност не му обръщаше внимание — с изключение на мен. Всъщност не че много ме засягаше. Просто бе нещо, което понякога ми минаваше през ума.
Според правилата за получаване на стая първокурсниците и второкурсниците се настаняваха по двама, а студентите трета година и тези от най-горния курс имаха самостоятелни стаи. Стаите за двама бяха с размери около три на четири метра, имаха прозорец с алуминиева рамка, който бе в стената срещу вратата, и две бюра до прозореца, поставени така, че обитателите на стаята да могат да учат, обърнати гърбом един към друг. Отляво на вратата имаше един над друг два железни кревата. Наличните мебели бяха здрави и съвсем обикновени и се състояха от две заключващи се шкафчета, малка ниска маса и няколко вградени етажерки. И най-добронамереният наблюдател щеше да се затрудни да назове обстановката поетична. Лавиците в повечето стаи крепяха такива предмети като транзистори, сешоари, електрически гарафи и тенджери, разтворимо кафе, пакетчета с чай, захар на бучки, обикновени кафеварки и купи за приготвяне на рамен1. По стените бяха окачени снимки на разголени момичета от списания или крадени афиши на порнофилми. Едно момче имаше снимка на съвкупяващи се прасета, но тя беше нещо като възражение срещу обичайните голи жени или момичета поппевици, или актриси. Върху рафтовете за книги на бюрата имаше учебници, речници и романи.
Мръсотията в тези стаи само за мъже беше потресаваща. По дъната на кошчетата за отпадъци се бяха полепили плесенясали обелки от мандарини и портокали. Празни консервени кутии, използвани за пепелници, бяха пълни с угарки, които започнеха ли да тлеят, биваха поливани с кафе или с бира и продължаваха да изпускат неприятна миризма. Възчерна нечистотия и късове неопределима материя полепваха по всички купи и чинии на рафтовете, а подовете бяха застлани с опаковки от спагети, празни кутии от бира и капачки. Никому не минаваше през ума да помете и да изхвърли тия неща в кошче за отпадъци. Всяко преминаващо въздушно течение вдигаше облаци прах. Всяка стая имаше собствена ужасяваща миризма, но съставките на тази миризма бяха едни и същи: на пот и боклуци. Мръсните дрехи се трупаха на купчини под леглата и тъй като никой не си правеше труда редовно да проветрява напоените с пот дюшеци, те изпускаха неописуема воня. Като се замисля, струва ми се истинско чудо, че тези кирливи камари не предизвикаха смъртоносни епидемии.
От друга страна обаче, моята стая беше хигиенична като морга. Подът и прозорецът бяха безупречно чисти, дюшеците се проветряваха всяка седмица, всички моливи бяха в несесери и дори пердетата се перяха веднъж месечно. Моят съквартирант беше истински маниак на тема чистота. Никой от другите в пансиона не ми повярва, когато разправих за пердетата. Те просто не знаеха, че пердетата може да се перат. Смятаха ги едва ли не за неотделима част от прозореца. „На това момче май му има нещо“, казваха, лепвайки на съквартиранта ми етикета нацист или есесовец.