крака.
— Ще ми трябват коне, за да откарам хазната — казал Йи Чин Хо, — и мъже, да я пазят добре, докато пътувам през планините. По откритите места върлуват разбойници.
— По откритите места върлуват разбойници — казал тъжно Пак Чунг Чанг. — Но ще бъде, както ти искаш, само и само носът на моя престарял и достоен за дълбоко уважение родител да остане на отреденото му място.
— Не казвай никому за този случай — предупредил Йи Чин Хо, — защото иначе други, по-верни от мен слуги ще бъдат изпратени да отрежат носа на баща ти.
И така Йи Чин Хо потеглил на път през планината, с леко сърце и весела песен, като слушал как звънкат звънците на натоварените с хазна кончета.
Какво друго има да се каже? Йи Чин Хо се замогнал с течение на годините. Благодарение на неговите усилия тъмничарят стигнал най-сетне до службата директор на всички затвори в Чо-сен; управителят на края се преселил в Свещения град като министърпредседател на царя, а Йи Чин Хо станал весел другар по чашка на царя и седял на трапезата му до края на дългия си охолен живот. Но Пак Чунг Чанг изпаднал в меланхолия и винаги колчем заглеждал скъпия нос на своя престарял и достоен за дълбоко уважение родител, тъжно поклащал глава със сълзи на очи.