— Топлинен удар. Три часа в колата, а после излизане с колелото. Не се е намазала с крем и цял ден не е пила нищо друго освен онзи гаден млечен шейк в „При Тери“.
— Фрапе. Там на шейка му викат фрапе — обясни Вик. — Ударила си си устата.
Майка ѝ облиза подутите си устни.
— Ще донеса чаша вода и ибупрофен. И двете ще пием това.
— Щом ще ходиш в кухнята, прибери гривната си — каза Крис. — На масата е.
Линда вече крачеше натам, когато осъзна какво е казал съпругът ѝ. Погледна през рамо. Крис Маккуин стоеше до вратата на стаята, държейки Вик в ръцете си. Вик се загледа в плаката на Дейвид Хаселхоф, който ѝ се усмихваше, аха-аха да ѝ намигне: справи се супер, хлапе.
— Била е в колата — рече Крис. — Хлапето я намери.
Вик спеше.
Сънят ѝ представляваше низ от несвързани образи: противогаз върху циментов под; куче със смачкана глава, лежащо край пътя; високи борови дървета, на които висят слепи бели ангели.
Последният образ бе толкова жив и мистериозно ужасен — огромните тъмни дървета се поклащаха като надрусани участници в езическа церемония, а ангелите проблясваха в клоните им — че ѝ се прииска да закрещи.
Опита се да извика, но не можа да изтръгне звук от гърлото си. Задушаваше се под лавина от сенки — чудовищна камара от мека, ефирна материя. Опитваше се да се измъкне, размахвайки ръце с всичка сила, впрегнала целия си гняв, докато изведнъж не осъзна, че лежи в леглото си и че цялата е плувнала в пот. Баща ѝ седеше на ръба на кревата и я държеше за китките.
— Вик! — каза той. — Вик, успокой се. Току-що така ме удари, че главата ми се завъртя на сто и осемдесет градуса. Отпусни се, татко е при теб.
— О — въздъхна тя. Той се отдръпна и тя отпусна ръцете си в скута. — Съжалявам.
Той стисна челюстта си с палеца и показалеца си и я размърда напред-назад.
— Няма проблем. Вероятно го заслужавам.
— Защо?
— Не знам. За всичко. Всеки си получава заслуженото.
Тя се приведе напред и го целуна по небръснатата брада. Той се усмихна.
— Вече нямаш треска — каза той. — По-добре ли си?
Тя сви рамене, не можеше да се оплаква, понеже не бе затисната от голямата купчина черни одеяла и гората от зловещи коледни дървета я нямаше.
— Не беше на себе си — рече той. — Да се беше чула само.
— Какво казах?
— По едно време крещеше, че прилепите излизат от моста. Вероятно си имала предвид камбанарията.
— Да. Всъщност… не. Не, сигурно съм говорела за моста. — Вик за момент бе забравила за Прекия път. — Какво е станало с моста, тате?
— Мост?
— Прекият път. Старият покрит мост. Изчезнал е.
— А, чух, че някакво тъпо копеле се е опитало да мине с колата си по него. Пропаднал и се претрепал, а по-голямата част от моста рухнала. Останалото било демонтирано. Затова ти казах да не ходиш там. Тази развалина трябваше да я махнат още преди двайсет години.
Тя потрепери.
— Виж се само — каза баща ѝ. — Толкова си болна!
Спомни си, че бе сънувала куче със смачкана глава, и пред очите ѝ първо просветна, после притъмня.
Когато зрението ѝ се избистри, видя, че баща ѝ е опрял пластмасова кофа в гърдите ѝ.
— Ако нещо те дави, опитай се да повърнеш. Никога повече няма да те водя в онова скапано заведение.
Спомни си миризмата на потния Пит и ивиците лепкава хартия, отрупани с мъртви насекоми, и повърна.
Баща ѝ изнесе кофата. На връщане донесе чаша ледена вода.
Тя изпи половината на три глътки. Беше толкова студена, че чак се разтрепери. Крис отново я зави с одеялата, положи длан върху рамото ѝ и зачака тръпките да преминат. Не помръдваше. Не говореше. Самото му присъствие, както и тишината ѝ действаха успокояващо и не след дълго тя се унесе. Унесе се в дрямка… или в препускане с велосипед. Както бе със затворени очи, имаше чувството, че кара колелото, плъзгайки се в тихия и спокоен мрак.
Макар и заспиваща, тя усети, че баща ѝ се изправя, и измърмори, протягайки ръце към него.
— Почивай си, Вик — прошепна той. — Скоро пак ще можеш да караш велосипед.
Тя потъваше в сън.
Гласът му идеше от много, много далече.
— Съжалявам, че събориха Прекия път — измърмори той.
— Мислех, че не го харесваш — каза тя, отдалечавайки се от него, разрешавайки му да си ходи. — Мислех, че те е страх да не мина с колелото по него.
— Точно така. Страх ме беше. Съжалявам, че го събориха без моя помощ. Щеше ми се аз да заложа експлозивите. Този мост винаги е бил смъртоносен капан. Всички бяха наясно, че някой ще загуби живота си там. Добре че мостът не уби теб. Заспивай, малката.