Бинг обичаше да работи с луга, харесваше му как тя стопява боята. Дон Лури, хлапето аутист, което бе поело сутрешната смяна, твърдеше, че с помощта на луга човешкото тяло може да се превърне в мас. Дон Лури и Бинг бяха сложили един мъртъв прилеп в кофа с луга, а на следващата сутрин от него бяха останали само полупрозрачни кости.
Отдръпна се назад, за да се наслади на работата си. Тестисите почти бяха изчезнали и червените тухли се виждаха. Оставаха само черният пенис и циците. Докато оглеждаше стената, изведнъж видя, че сянката му е очертана ясно върху грубите тухли.
Завъртя се на пети и погледна назад. Черният ролс бе там — паркиран зад телената ограда; разположените му близко един до друг фарове светеха.
Човек може цял живот да не разбере кое пиле е врабче и кое кос, но всеки разпознава лебеда, когато го види. Така е и при колите. Понякога не можеш да различиш понтиак от форд, но видиш ли ролс-ройс, знаеш, че си видял ролс-ройс.
Бинг се усмихна, сърцето му подрипна в гърдите. Помисли си: „Сега ще отвори вратата и ще каже: «Млади човече, ти ли си Бинг Партридж, който пита за работа в Коледната земя?», и моят живот ще започне, най-накрая ще започне“.
Вратата обаче не се отвори… не и тогава. Човекът зад волана — Бинг не можеше да види лицето му заради светещите ярко фарове — нито се провикна, нито свали прозореца. Присветна дружелюбно с фарове и направи широк обратен завой, така че към сградата на „Норкемфарм“ да гледат стоповете.
Бинг свали противогаза и го мушна под мишница. Беше се зачервил и хладният въздух галеше приятно кожата му. Бинг чуваше, че в колата звучи коледна музика, по-точно Joy to the World от Хендел. Да, това пасваше идеално на настроението му.
Зачуди се дали човекът зад волана иска той да дойде. Да зареже противогаза и кофата с луга, да заобиколи оградата и да се качи отпред на пасажерското място. Но веднага щом направи крачка напред, колата тръгна.
— Чакай! — изкрещя Бинг. — Не си тръгвай! Чакай!
Гледката на отдалечаващия се ролс-ройс и на смаляващия се номер NOS4A2 го потресе.
Смаян и почти паникьосан, Бинг изрева:
— Аз я видях! Видях Коледната земя! Моля те! Дай ми шанс! Моля те, върни се!
Стоповете примигнаха. Ролсът намали за момент, сякаш онзи бе чул Бинг, после се плъзна напред.
— Дай ми шанс! — изкрещя. — Просто ми дай шанс!
Ролсът сви зад ъгъла и изчезна, зарязвайки зачервения, потен и с разтуптяно сърце Бинг.
Все още стоеше като истукан, когато мениджърът, господин Паладин, излезе на рампата да изпуши една цигара.
— Хей, Бинг, на тази стена все още се мъдри кур — провикна се той. — На работа ли си тази сутрин, или в отпуск?
Бинг гледаше отчаяно към пътя.
— Коледна ваканция — каза той, но тихо, за да не го чуе господин Паладин.
Измина една седмица от появяването на ролса, когато промениха графика и Бинг трябваше да кара двойни смени в „Норкемфарм“, от шест до осемнайсет часа. В склада бе ужасно горещо, толкова горещо, че бутилките с газ под налягане можеха да ти оставят пришка, ако ги докоснеш. Както винаги, Бинг се прибра с автобуса, като по време на четиресет и пет минутното пътуване от вентилационните отвори лъхаше топъл смрадлив въздух, а едно бебе не спря да реве.
Слезе на улица „Феърфийлд“, останалите три пресечки измина пеш. Въздухът вече не бе газ, а течност, течност, наближаваща точката на кипене. От омекналия асфалт се надигаше пара, затова къщите в края на пресечката се разкривяваха като отражения в басейн с немирни води.
— Жега, жега, махай се — затананика си Бинг. — Свари ме някой друг…
Ролсът бе паркиран пред къщата му. Човекът зад волана показа главата си от десния прозорец, погледна Бинг и се усмихна така, все едно бе видял стар приятел. Махна с ръка, пръстите му бяха доста дълги. Явно го подканяше да побърза.
Бинг стреснато вдигна ръка, за да отвърне на поздрава, и се спусна напред в тромав тръс. Трудно му бе да повярва, че ролсът е там. Всъщност през главата му бе минавала мисълта, че човекът от Коледната земя ще дойде да го вземе. В същото време се бе тревожил, че сънищата и фактът, че вижда колата, са като гарвани, кръжащи над нещо болно, което всеки момент ще се строполи — неговия разсъдък. При всяка стъпка към колата с номер NOS4A2 имаше чувството, че тя ще се плъзне бавно напред и отново ще изчезне. Нищо подобно.
Човекът всъщност не седеше на пасажерската седалка, защото ролс-ройс са английски коли и воланът им е от дясната страна. Шофьорът се усмихна благо на Бинг Партридж. Бинг от пръв поглед разбра, че макар и да може да мине за четиресетгодишен, човекът не е на неговите години, а е много по-възрастен. Очите му имаха мекия и похабен вид на морско стъкло; бяха стари очи, безкрайно стари. Имаше издължено, изтерзано лице, мъдро и приветливо, макар че захапката му бе обратна, а зъбите — криви. Бинг си помисли, че някои хора биха определили подобно лице като порско, но пък в профил то би изглеждало добре върху банкнота.