— Ето го! — провикна се седящият зад волана мъж. — Ентусиазирания млад Бинг Партридж! Човека на деня! Още преди време трябваше да си поговорим, младежо Партридж! Да проведем най-важния разговор в живота ти!
— Вие от Коледната земя ли сте? — попита плахо Бинг.
Мъжът на неопределена възраст потърка с пръст страничната част на носа си.
— Чарлс Талънт Манкс Трети на твоите услуги, драги! Изпълнителен директор на „Коледна земя Ентърпрайзис“, директор на „Коледна земя Ентъртейнмънт“, президент на забавлението! Също така Негово Височество Голямата клечка, макар че това не го пише в картичката ми. — Щракна с пръсти и в ръката му изведнъж се появи визитна картичка. Бинг я взе и я погледна.
— Можеш да усетиш вкуса на тези бастунчета, ако оближеш картичката — обясни Чарли.
Бинг се поколеба за момент, после прокара грапавия си език по картичката. Имаше вкус на хартия.
— Пошегувах се! — провикна се Чарли и перна Бинг по ръката. — За кого ме мислиш, за Уили Уонка2? Хайде, влизай! Леле, синко, приличаш на човек, който всеки момент ще се превърне в локва! Имаш нужда от безалкохолно, ще те черпя. А и трябва да обсъдим нещо важно.
— Работа? — попита Бинг.
— Бъдеще — отвърна Чарли.
Магистрала 322
— Никога не съм се возил в толкова хубава кола — каза Бинг Партридж, докато се плъзгаха по магистрала 322. Ролсът минаваше по завоите като стоманено топче по улей.
— Това е „Ролс-Ройс Призрак“ от 1938 г., един от едва четиристотинте, произведени в Бристол, Англия. Рядка находка… като теб, Бинг Партридж!
Бинг прокара длан по шагреновата кожа. Таблото от черешово дърво и скоростният лост блестяха.
— Номерът означава ли нещо? — попита Бинг. — NOS4A2?
— Носферату — отвърна Чарли Манкс.
— Носфер… какво?
Манкс обясни:
— Това е една от малките ми шегички. Първата ми съпруга веднъж каза, че съм носферату. Не произнесе правилно думата, но бе близо. Парил ли си се от отровен бръшлян, Бинг?
— От дълго време не съм. Когато бях малък… баща ми беше още жив тогава… та той ме заведе на един лагер и аз…
— Ако те бе завел на лагер, след като е умрял, тогава щеше да имаш интересна история за разказване, момчето ми! Ето какво исках да кажа: първата ми жена бе като обрива, който се получава от отровен бръшлян. Не я харесвах, но не можех да отделя ръцете си от нея. Тя беше краста, която разчесвах, докато не се разкървавих… но продължих да разчесвам още известно време. Работата ти ми се вижда опасна, Партридж!
Бинг се изненада от бързата смяна на темата. Отне му известно време да схване, че е негов ред да говори.
— Така ли?
— В писмото си споменаваш, че работиш с газове под налягане — каза Манкс. — Бутилките с кислород и хелий не са ли взривоопасни?
— О, да. Преди години един тип запали цигара до бутилка с азот, чийто вентил бе отворен. Тя изсвистя и излетя като ракета. Така се тресна в пожарната врата, че ѝ изкърти пантите, а тази врата е желязна. Никой не загина обаче. С моя екип никога не са се случвали инциденти. Е, имало е проблеми. Дон Лури веднъж се надиша с джинджифилов газ, ама това не се брои. Дори не му стана лошо.
— Джинджифилов газ?
— Това е ароматизирана смес със севофлуран, която доставяме на зъболекарите. Може и да е без аромат, но хлапетата харесват миризмата на джинджифиловите сладки.
— О? Наркотик някакъв?
— Да, губиш представа какво се случва с теб. Но не заспиваш. Разбираш какво ти говорят, но не чувстваш нищо. — Бинг се подсмихна, не можа да се въздържи, а после каза почти извинително: — Казахме на Дон, че е време за дискотека, и той започна да се кълчи като Джон Траволта в онзи филм. Щеше да ни умори от смях.
Господин Манкс зяпна, показвайки малките си кафяви зъби, след което пусна неотразима усмивка.
— Обичам хората с чувство за хумор, господин Партридж.
— Можете да ме наричате Бинг, господин Манкс.
Зачака Манкс да каже, че може да се обръща към него с „Чарли“, но Манкс си затрая, като малко по-късно подхвърли:
— Предполагам, че повечето от хората, които танцуват на диско музика, са под влиянието на някакъв вид наркотици. Друго обяснение не мога да намеря. Не че подобно глупаво кандилкане може да се нарече танц. Пълна тъпотия!