— Къде беше тя, когато баща ти ти вкарваше серии крошета? Предполагам, не е проявила героизма да те защити с тялото си! Защо не е звъннала в полицията? Сигурно не е могла да намери номера на полицията в указателя? — Манкс въздъхна немощно. — Де да можеше някой да те защити тогава, Бинг. Огньовете на ада са недостатъчни за мъж или жена, които нараняват децата си! Но мен не ме интересува наказанието, а превенцията! Щеше да е най-добре, ако изобщо не се бе стигало до упражняване на насилие върху теб! Ако домът ти бе сигурно място. Ако всеки ден за теб бе Коледа, а не ад. Предполагам, че сме на едно мнение по този въпрос!
Бинг го изгледа със замъглените си очи. Имаше чувството, че не е спал дни наред, и се бореше да не „потъне“ в кожената седалка, губейки съзнание.
— Опасявам се, че заспивам — каза Бинг.
— Няма проблеми, Бинг — каза Чарли. — Пътят към Коледната земя е застлан със сънища!
Отнякъде долетяха бели цветове и минаха покрай предното стъкло. Бинг се взираше в тях с възторжен поглед. Беше му приятно топло, хубаво и спокойно и харесваше Чарли Манкс. Огньовете на ада са недостатъчни за мъж или жена, които нараняват децата си! Хубава мисъл, мисъл, пълна с морална убедителност. Чарли Манкс бе човек, който е наясно с нещата.
— Мън, мън, мън, мън — каза Чарли Манкс.
Бинг кимна — от това твърдение също лъхаше морална убедителност и мъдрост — после посочи цветчетата, падащи по предното стъкло.
— Вали сняг!
— Ха! — възкликна Чарли Манкс. — Това не е сняг. Очите ти имат нужда от почивка, Бинг Партридж. Нека очите ти отпочинат, тогава ще видиш нещо.
Бинг Партридж го послуша.
Очите му не стояха затворени дълго време, само мъничко може би. Но този момент сякаш се проточи, проточи се в спокойна вечност, в отморителен сънотворен мрак, в който единственият звук бе трополенето на гумите по настилката. Бинг издиша, после вдиша. Отвори очи и се надигна рязко, впервайки очи напред към…
Пътят до Коледната земя
Денят бе угаснал и фаровете на призрака пронизваха студения мрак. Бели прашинки прелитаха през блясъка на фаровете и кацаха меко върху предното стъкло.
— Това вече е сняг! — провикна се седящият зад волана Чарли Манкс.
Бинг за секунда се отърси от сънливостта, сякаш съзнанието му имаше прекъсвач, който някой току-що бе включил. Стори му се, че кръвта му кипва и нахлува в сърцето. Едва ли щеше да се стресне повече, ако след събуждането си бе видял граната в скута си.
Половината небе бе задушено от облаци. Но на другата половина грееха звезди, сред които се пъчеше луната, онази луна с кривия нос и широката усмивка. Тя оглеждаше пътя долу с присвитото си жълто око, което надничаше изпод издут клепач.
Край пътя растяха криви ели. Чак по-късно Бинг осъзна, че това не са никакви ели, а дървета от желатинови бонбони.
— Коледната земя — прошепна Бинг.
— Не — отвърна Чарли Манкс. — Далече сме още. Остават ни поне още двайсет часа път. Но е там, на запад. Веднъж годишно завеждам някого там.
— Мен? — попита Бинг с треперлив глас.
— Не, Бинг — отвърна спокойно Чарли. — Не тази година. Всички деца са добре дошли в Коледната земя, но за възрастните е друго. Първо трябва да докажеш, че те бива. Трябва да докажеш, че обичаш децата, готов си да ги защитаваш и да служиш на Коледната земя.
Подминаха снежен човек, който вдигна ръцете си от клони и им помаха. Бинг инстинктивно вдигна ръка, за да отговори на поздрава.
— Как? — прошепна той.
— Трябва да спасиш десет деца, Бинг. Да ги избавиш от чудовища.
— Чудовища? Какви чудовища?
— Техните родители — каза с важен тон Манкс.
Бинг отдръпна лицето си от леденото странично стъкло и се вторачи в Чарли Манкс. Преди малко, когато бе затворил очи, грееше слънце, а господин Манкс бе облечен в проста бяла риза и панталон с тиранти. Сега обаче носеше палто и тъмна шапка с периферия от черна кожа. Палтото бе двуредно, с месингови копчета и приличаше на тези на чуждестранните офицери и гвардейци. Когато сведе глава, Бинг видя, че и той е облечен различно — носеше бялата моряшка униформа на баща си и черни ботуши, излъскани до блясък.
— Сънувам ли? — попита Бинг.
— Казах ти — промърмори Манкс, — пътят към Коледната земя е застлан със сънища. Тази стара кола може да се измъква от обикновения свят и да излиза на тайните пътища на мисълта. Сънят е просто изходна рампа. Когато пътникът задреме, моят призрак напуска пътя, по който се е движил до момента, и тръгва по магистралата „Свети Ник“. Ние споделяме един и същи сън. Това е твоят сън, Бинг, но пътуването е моето. Ела. Искам да ти покажа нещо.