— Какви са? — попита Бинг.
— Курви. Почти всички са такива. Поне докато имат вид, а майката на Лили Картър определено има. После ще престане да проституира и ще се насочи към сводничеството. Ще стане сводница на дъщеря си. Никой трябва да изкарва пари за храна, а Еванджелин Картър няма съпруг. Не се е омъжвала. Вероятно дори не знае кой я е забременял. О, малката Лили е само на осем, но момичетата… момичетата растат бързо, много по-бързо от момчетата. Виж само каква прекрасна малка дама е. Убеден съм, че майка ѝ ще успее да изкара добри пари от нейната невинност!
— Откъде знаете? — прошепна Бинг. — Откъде знаете, че това ще се случи? Сигурен ли сте?
Чарли Манкс повдигна едната си вежда.
— Има само един начин да разберем. Като стоим настрана и оставим Лили на грижите на майка ѝ. Бихме могли да наминем след няколко години, за да видим колко пари ще ни поиска майката сводница за сеанс. Може да ни предложи специалитет две в едно!
Лили вече бе стигнала до верандата.
Майка ѝ изкрещя още веднъж отвътре. Гласът ѝ бе дрезгав, гневен и Бинг Партридж си помисли, че такъв глас имат пияниците с махмурлук, хората, на които не им пука за никого.
— Лили, идвай веднага, иначе ще дам яйцата на проклетото куче!
— Кучка — измърмори Бинг Партридж.
— Склонен съм да се съглася с теб, Бинг. Когато дъщерята дойде с мен в Коледната земя, ще трябва да се вземат мерки спрямо майката. Няма да е зле майката и дъщерята да изчезнат едновременно. Нямам намерение да водя госпожа Картър в Коледната земя, но вероятно ти би могъл да я използваш по някакъв начин. Макар че тя става само за едно-единствено нещо. Във всеки случай това мен не ме касае. Майката просто трябва да изчезне. А като се замислиш какво ще причини на дъщеря си някой ден, ако бъде оставена да прави каквото си знае… Е, не бих лял сълзи за нея!
Сърцето на Бинг туптеше забързано и леко. Устата му бе пресъхнала. Посегна да отвори вратата.
Чарли Манкс стисна ръката му по същия начин, както когато му помагаше да прекоси леда в ГРОБИЩЕТО НА ВЕРОЯТНОСТИТЕ.
— Къде отиваш, Бинг? — попита Чарли.
Бинг изгледа мъжа до себе си с див поглед.
— Какво чакаме! Да тръгваме! Да спасим момиченцето!
— Не — сряза го Чарли. — Не сега. Нужна е подготовка. Но ще дойде нашето време. Скоро.
Бинг гледаше Чарли Манкс учудено, но и с уважение.
— О — подхвана Чарли Манкс, — да знаеш, Бинг, майките понякога вдигат голяма врява, когато си мислят, че им отнемат дъщерите, дори и лошите майки като госпожа Картър.
Бинг кимна.
— Дали ще можеш да осигуриш малко севофлуран от твоята фирма? — попита Манкс. — Добре ще е да вземеш също пистолета и противогаза си. Смятам, че ще са от полза.
Библиотекарят
1991 г.
Хейврил, Масачузетс
Майка ѝ ѝ каза да не прекрачва онази врата, но Вик не крачеше, а направо летеше, борейки се със сълзите. Преди да излезе, чу баща ѝ да казва на Линда: „О, я стига, достатъчно зле се чувства“, което влоши още повече нещата. Сграбчи велосипеда за кормилото и го забута към далечния край на двора, после се метна на седалката и се гмурна в студените, миришещи омайно сенки на гората.
Вик не се замисли къде отива. Инстинктивно водеше ралея надолу по стръмния склон; когато стигна пътеката долу, се движеше с над петдесет километра в час.
Стигна до реката. Реката беше там. Мостът също.
Този път загубеното нещо бе снимка, смачкана черно-бяла снимка на закръглено момче, стиснало за ръката млада жена с рокля на точки. Със свободната си ръка жената притискаше роклята си надолу, защото бурният вятър се опитваше да я повдигне. Поривите размятаха кичури руса коса върху строгото ѝ, но красиво лице. Момчето бе насочило играчка пистолет към фотоапарата. Това пухкаво гангстерче с празен поглед бе седемгодишният Кристофър Маккуин. Жената бе майка му, която в момента на заснемането вече страдаше от рак на яйчниците, който щеше да сложи край на живота ѝ на твърде млада възраст — трийсет и три години. Снимката бе единственото нещо, което му бе останало от нея, и когато Вик помоли да я занесе в училище, за да я използва в един артпроект, Линда отказа. Крис Маккуин обаче не се съобрази с решението на жена си. Каза: „Хей, искам Вик да я нарисува. Така ще се почувства близка с нея. Но да ми я върнеш, хлапе. Не искам да забравя как е изглеждала“.
На тринайсетгодишна възраст Вик бе звездата в класа по изкуство на господин Елис. Той бе избрал нейния акварел „Покрит мост“ за годишната училищна изложба в градския салон. Другите творби бяха на по-големи деца, седмокласници и осмокласници, като качеството им бе от лошо по-лошо. (Лошо — безбройни изображения на криви плодове и купи, по-лошо — портрет на подскачащ еднорог, от чийто задник излизаше дъга, същинска пъстроцветна пръдня). Когато „Хейврил Газет“ отрази изложбата на три страници, познайте коя картина поместиха? Не беше еднорогът. После картината „Покрит мост“ се прибра вкъщи и бащата на Вик ѝ поръча брезова рамка. Окачи я на стената, там, където преди висеше плакатът на Рицаря ездач. Вик бе разкарала Хаселхоф още преди години. Хаселхоф беше загубеняк, а понтиаците — трошки. Той изобщо не ѝ липсваше.