Последната им задача за срока бе „Рисуване на хора“, като трябваше да използват снимки, които са много специални за тях. Над бюрото на баща ѝ имаше място за картина, а Вик много искаше, когато той вдигне глава, да вижда майка си — в цвят.
Картината вече бе завършена. Предния ден, последния за срока, Вик изпразни шкафчето си и донесе картината вкъщи. И макар този акварел да не бе толкова добър, колкото „Покрит мост“, Вик смяташе, че е уловила нещо от жената на снимката — кокалестия ханш, опъващ плата на роклята, и умората и отнесеността в усмивката ѝ. Баща ѝ дълго време се взира в нея, хем доволен, хем малко тъжен. Когато Вик го попита какво му е мнението, той само рече: „Ти се усмихваш точно като нея, Хлапе. Чак сега забелязах“.
Картината бе дошла вкъщи, но снимката — не. Вик осъзна, че не е у нея, в петък следобед, когато майка ѝ започна да подпитва. Вик първо си помисли, че е в раницата ѝ, а после — че я е оставила в стаята си. Същата вечер ѝ се сви стомахът от притеснение, защото нито знаеше къде е снимката, нито си спомняше кога я е виждала за последно. В събота сутринта, в първия ден от лятната ваканция, майката на Вик стигна до извода, че снимката е безвъзвратно загубена, и както бе на път да изпадне в истерия, каза, че снимката е много по-важна от някаква си скапана мацаница на шестокласничка. И тогава Вик се чупи, просто трябваше да се махне, защото, ако бе останала там, и тя щеше да стане малко истерична, а това беше емоция, която не искаше да изпитва.
Боляха я гърдите, сякаш бе въртяла педалите часове, а не минути. Не ѝ стигаше въздух, въпреки че не изкачваше хълм, а се носеше по равен терен. Но когато видя моста, се почувства някак успокоена. Не, повече от успокоена. Имаше чувството, че съзнанието ѝ се отделя, оставяйки тялото ѝ и велосипеда да си свършат работата. Винаги бе така. Бе преминавала по моста десетина пъти за пет години и нещата винаги приличаха повече на чувство, отколкото на преживяване. Ставаше въпрос не за нещо, което прави, а за нещо, което чувства — плъзгане като в сън, далечно пращене. Не беше по-различно от усещането за бавно потъване в прегръдката на съня.
Когато гумите затрополяха по дървените дъски, тя вече пишеше наум истинската история на намирането на снимката. В последния учебен ден бе показала снимката на приятелката си Уила. Заприказваха се за други неща, а после Вик трябваше да тича, за да хване автобуса. Уила се усети, че снимката е останала у нея, и си каза, че трябва да я върне на приятелката си. Когато се прибереше вкъщи с колелото, Вик щеше да държи снимката в ръка и да има да разправя какво се е случило. Баща ѝ щеше да я прегърне и да каже, че това изобщо не го е тревожело, а майка ѝ щеше да изглежда така, все едно ѝ иде да се изплюе. Вик не можеше да прецени чия реакция би я зарадвала повече.
Само че този път бе по-различно. Този път, когато се върна, тя не можа да убеди един човек в истинската и не чак толкова истинска история за намирането на фотографията. Този човек бе самата Вик.
Вик излезе от тунела и се плъзна по широкия тъмен коридор на втория етаж на училището. Макар че едва ли имаше девет сутринта, мрачното ечащо пространство бе пусто, чак леко плашещо. Тя дръпна спирачката, велосипедът нададе протяжен вой и се закова на място.
Трябваше да погледне назад. Не можеше да се въздържи да не погледне. Никой не би могъл да се въздържи.
Прекият път минаваше през тухлената стена, навлизайки три метра навътре в коридора. Дали другата му част не висеше над паркинга? Вик се съмняваше в това, но ако не влезеше в някоя от класните стаи и не погледнеше през прозореца, нямаше как да разбере. Отпуснати зелени снопове бръшлян задушаваха входа на моста.
Догади ѝ се от вида на Прекия път и за момент училищният коридор се изду като капка вода, канеща се да падне от върха на клонче. Чувстваше се немощна и знаеше, че ако не се размърда, ще я налегнат мисли, а мисленето в случая не бе добра идея. Едно е да си фантазираш, че минаваш по отдавна демонтиран покрит мост, когато си на осем или девет години, а съвсем друго, когато наближаваш тринайсет. На девет всичко приличаше на сън. На тринайсет — на заблуда.