Знаеше, че ще дойде тук (така бе написано със зелена боя в другия край на моста), но си мислеше, че ще излезе на първия етаж, близо до ателието на господин Елис. Обаче бе изхвърлена на втория, на няколко крачки от собственото си шкафче. Предния ден, докато изпразваше шкафчето, тя бъбреше с приятели. Имаше и други разсейващи фактори — крясъци, смях, тичащи деца — но въпреки това бе огледала добре рафтовете, преди да затвори вратата, затова бе сигурна, доста сигурна, че вътре не е останало нищо. Да, но мостът я бе отвел тук, а той никога не грешеше.
„Няма никакъв мост — помисли си тя. — Снимката е останала у Уила. Тя смята да ми я върне, когато се видим.“
Вик подпря велосипеда на шкафчетата, отвори вратата на своето и впери очи в бежовите стени и ръждясалото дъно. Нищо. Опипа повърхността на рафта, който бе на трийсет сантиметра над главата ѝ. И там нищо.
Стомахът ѝ се сви от притеснение. Щеше ѝ се вече да е намерила снимката и да се е махнала от тук, за да може възможно най-бързо да забрави моста. Но шкафчето бе празно и сега тя не знаеше къде да търси. Понечи да затвори вратата, поколеба се, после се надигна на пръсти и отново прокара длан по горния рафт. За малко не я пропусна. Незнайно как ръбът на снимката бе влязъл в процепа в дъното и тя стърчеше права, притисната към задната стена. Наложи се да се разтегне максимално, за да може да я достигне.
Закачи я с нокти, разклати я напред-назад и не след дълго успя да я измъкне. Отпусна се на пети, зачервена от доволство.
— Да! — възкликна и затръшна вратичката на шкафчето.
Портиерът стоеше в средата на коридора. Господин Югли. Беше потопил мопа си в голяма жълта кофа на колелца и се пулеше във Вик, велосипеда и Прекия път.
Господин Югли бе стар и прегърбен и заради очилата си със златни рамки и папийонката си приличаше на учител повече, отколкото голяма част от учителите. В задълженията му влизаше и да помага на децата да пресичат улицата, а преди великденската ваканция раздаде пакетчета с желирани бонбони на всички, минали покрай него. Говореше се, че господин Югли е поел тази работа, за да се намира край деца, неговите били загинали при пожар преди много, много години. За съжаление, слуховете бяха верни, но пропускаха факта, че за пожара бе виновен той — беше заспал пиян, с горяща цигара в ръка. Сега имаше Исус, вместо деца, и ходеше на сбирки на „Анонимните алкохолици“, вместо по барове. Беше се привързал към религията и трезвеността в затвора.
Вик се вторачи в него. Устата му се отваряше и затваряше, сякаш бе златна рибка. Краката му трепереха неудържимо.
— Ти си момичето на Маккуин — каза той с акцента, характерен за крайбрежните части на Нова Англия. Дишаше тежко, притиснал гърлото си с длан. — Какво е това в стената? Май полудявам! Мяза ми на Прекия път, от години не съм го виждал.
Прокашля се няколко пъти. Звукът бе странен, гъргорещ и пораждаше ужасяващото усещане, че човекът се дави. Стресът му се бе отразил физически.
На колко ли години беше? Вик си помисли: „Деветдесет!“. Бъркаше с почти двайсет години, но седемдесет и една пак бе възраст, на която проблемите със сърцето не са рядкост.
— Няма страшно — каза Вик. — Недей да… — подхвана тя, но не знаеше как да продължи.
Недей какво? Недей да крещиш? Недей да умираш?
— Майчице! — възкликна той. — Майчице! — Всъщност се чу „майце“. Две срички. Дясната му ръка се тресеше, когато понечи да покрие очите си с нея. Устните му се размърдаха. — Леле! Леле! Бог е моят пастир. И това ми е достатъчно.
— Господин Югли? — опита още веднъж Вик.
— Махай се! — изпищя той. — Просто се разкарай, ти и този твой мост! Това не се случва! Ти не си тук!
Той задържа дланта си върху очите. Устните му отново се размърдаха. Вик не го чуваше, но по движението на устните му разбра, че казва: „Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води“3.
Вик завъртя велосипеда си на сто и осемдесет градуса. Метна се на седалката. Завъртя педалите. Усещаше, че и нейните крака не са особено стабилни, но секунди по-късно вече бе на моста, сред пращящата тъмнина и смрадта на прилепи.
Хвърли поглед назад. Господин Югли все още стоеше там, свел глава в молитва. С едната ръка затуляше очите си, с другата стискаше дръжката на мопа.
Вик излезе от моста, стиснала снимката в потната си длан, и се шмугна сред полюшващите се жизнени сенки на гората. Още преди да е погледнала през рамо, знаеше — заради мелодичното клокочене на реката долу и грациозното поклащане на елите под поривите на вятъра — че Прекият път се е изпарил.