В първия ден от ваканцията тя въртеше педалите, а сърцето ѝ биеше в странен ритъм. Съпътстваше я пронизващото болезнено чувство, че нещо не е наред.
Два дена по-късно Вик се канеше да излиза с колелото — искаше да се види за последно с Уила преди шестседмичната почивка край езерото Уинипесоки — когато чу майка си, която бе в кухнята, да споменава господин Югли. Внезапно ѝ прималя, прииска ѝ се да седне за момент. През уикенда изобщо не се бе сещала за господин Югли и за това си имаше основание — в събота вечерта страдаше от толкова жестоко главоболие, че чак ѝ се повръщаше. Най-силно я болеше някъде зад лявото око. Имаше чувството, че то всеки момент ще се пукне.
Изкачи се по предното стълбище, застана до кухнята и се заслуша. Майка ѝ разговаряше със своя приятелка. Вик не можа да прецени с коя. Цели пет минути подслушва, но Линда не спомена повече господин Югли. Каза: „О, лоша работа, горкият човечец“, но не стана ясно кого има предвид.
Вик чу как слушалката изчатка върху апарата. После шурна вода и чиниите в мивката загракаха.
Не искаше да знае какво е станало. Опасяваше се, че е нещо лошо. Обаче не можа да се въздържи. Такава си беше.
— Мамо? — каза, подавайки главата си зад ъгъла. — За господин Югли ли говорехте?
— Мм? — Линда беше с гръб към нея. Носеше овехтял розов халат и беше вързала косата си на кок. Когато се приведе напред, слънчевите лъчи огряха главата ѝ и светлокестенявата ѝ коса стана прозрачна като стъкло. — О, да. Пак е започнал да пие. Прибрали са го миналата вечер от училището, крещял като луд. От трийсет години не е близвал алкохол. Откакто… откакто решил, че не ще повече да е пияница. Горкият. Доди Евънс ми каза, че тази сутрин е бил в църквата, плачел като дете. Твърдял, че напуска работа, не искал да ходи повече там. Бил е засрамен, предполагам. — Линда стрелна с очи Вик и сбърчи вежди. — Как си, Вики? Пак не ми изглеждаш много добре. Не бива да излизаш тази сутрин.
— Не — отвърна Вик. Гласът ѝ бе глух, сякаш идеше от затворена кутия. — Искам да изляза да подишам свеж въздух. — След кратко колебание добави: — Надявам се, че не е напуснал. Свестен човек е.
— Така е. Освен това обича всички деца. Но хората остаряват, Вик, и започват да се нуждаят от грижи. Чарковете се изхабяват. И телесните, и мозъчните.
Нямаше смисъл да минава през гората, през парка „Бредбъри“ се стигаше по-бързо до къщата на Уила, но когато се метна на велосипеда си, Вик реши да пообикаля малко, да премисли някои неща, преди да се среща с когото и да било.
Даваше си сметка, че може би не е добра идея да се замисля за това, което е правила и което може да прави — невероятната си, притеснителна дарба. Но вече беше късно. С фантазиите си бе отворила дупка в света и можеше да минава с велосипеда си през нея, шантава работа. Само луд човек би си помислил, че това е възможно, обаче господин Югли я беше видял. Господин Юли беше станал свидетел на преминаването и нещо в душата му се бе прекършило. Той пак бе започнал да се налива и се страхуваше да се върне в училището, където работеше вече повече от десет години и където се чувстваше щастлив. Бедният старец Югли бе доказателство, че Прекият път съществува.
Тя не искаше доказателства. Искаше да забрави тези чудеса.
Обаче не можеше да ги забрави, затова копнееше да сподели проблемите си с някого, който да я увери, че не е луда. Искаше да срещне човек, способен да намери обяснеше, да проумее защо мостът се появява тогава, когато има нужда от него, и винаги я отвежда там, където иска да отиде.
Спусна се по склона на хълма и влезе в участък от хладен чист въздух.
Тя искаше и други неща. Искаше да открие моста, за да го разгледа отново. Просветна ѝ, чувстваше се уверена в себе си, здраво свързана с реалността. Усещаше всяко разтрисане при преминаването на ралея над коренища и камънаци. Осъзнаваше каква е разликата между истина и измислица и вярваше, че когато стигне до стария черен път и вдигне глава, Прекият път няма да е там…
… само че беше там.
— Ти не си истински — каза тя на моста, звучеше точно като господин Югли. — Ти падна в реката, когато бях на осем години.
Мостът упорито оставаше реален.
Наби спирачки и се вторачи в съоръжението. Река Меримак се пенеше долу.
— Помогни ми да намеря някого, който да ме убеди, че не съм луда — каза тя и настъпи педалите.
Бавно подкара към моста.
Когато се приближи до входа, видя добре познатия зелен надпис върху лявата стена.