— Мисля, че дърветата ще се появят отново, когато си тръгна — каза предпазливо Вик, защото не бе съвсем сигурна, че ще стане така. Базираше се единствено на логиката си. — Ти май не се изненада особено, че моят мост се появи от нищото.
Спомни си как господин Югли покри очите си с треперещи длани и ѝ изкрещя да се разкара.
— Очаквах те. Не предполагах обаче, че ще се появиш по такъв размазващ начин, освен това знаех, че ти може да н-н-не… — Изведнъж момичето с шапката замлъкна. Бе отворила уста, мъчеше се да изрече следващите думи, но не успяваше. Лицето ѝ се напрегна, сякаш се опитваше да вдигне нещо много тежко, пиано или кола. Ококори очи. По бузите ѝ изби червенина. Издиша рязко и също толкова изненадващо заговори: — … дойдеш тук като нормален човек. Извинявай, малко з-з-заеквам.
— Очаквала си ме?
Момичето кимна, без да отделя очи от моста. Рече с немощен глас:
— Твоят мост не води до другата страна на река Сийдър, нали?
— Да.
— А къде?
— Хейврил.
— Това в Айова ли е?
— Не, Масачузетс.
— Леле, голямо разстояние си прекосила. Вече си в Царевичния пояс. Намираш се на място, където всичко, с изключение на дамите, е плоско.
На Вик за момент ѝ се стори, че в очите ѝ проблясва яд.
— Чакай малко… как така си ме очаквала?
— О, да! От няколко месеца чакам да дойдеш. Но започнах да изпитвам съмнения. Ти си Хлапето, нали?
Вик отвори уста, но не можа да каже нищо.
Това мълчание бе красноречиво. Момичето явно се зарадва, че я е изненадало, защото се усмихна, докато затъкваше кичур от искрящата си коса зад ухото. Заради чипия нос и леко издължените уши малко приличаше на елф. Това впечатление вероятно се подсилваше от обстановката — стояха на тревист хълм, под сянката на разлистени дъбове, между реката и задната част на голяма сграда (църква или стар университет), чиито бели кули имаха тесни процепи, идеални да се стреля с лък от тях.
— Мислех, че ще дойде момче. От тези, които не ядат марули и си бъркат в носа. Как ти се струват марулите?
— Не съм им фен.
Тя стисна малките си длани в юмруци и ги размаха над главата си.
— Така и предполагах! — Свали юмруците си и се намръщи. — А в носа бъркаш ли си?
— Издухвам се — отвърна Вик. — Каза, че тука е Айова?
— Да, да.
— Къде в Айова сме?
— Хиър5 — рече момичето с шапката.
— Е, добре де — измърмори Вик, леко подразнена, — знам, че сме тук, ама къде е това тук?
— Хиър, Айова. Така се казва градът. Това са прекрасните бързеи на река Сийдър, а това е градската библиотека. Знам защо си дошла. Този твой мост те притеснява. Опитваш се да си изясниш нещата. Късметлийка си ти! — Тя плесна с ръце. — Попадна на библиотекар! Ще ти помогна да си решиш проблема, като същевременно ще ти препоръчам добра поезия. С това се занимавам.
Момичето побутна назад старовремската си шапка и каза:
— Аз съм Маргарет Лей. Точно както в „Там ли си, Боже. Аз съм, Маргарет!“6, само дето мразя хората да ме наричат така.
— Маргарет?
— Не, Бог. Бездруго егото ми е достатъчно голямо. — Тя се ухили. — Ти можеш да ми викаш Маги. Ако влезем вътре да ти сложа лепенка на раната и да те почерпя чаша чай, мостът дали няма да изчезне?
— Не, не мисля.
— Хубаво. Надявам се да не те изостави. Не че не бихме могли да уредим връщането ти чрез набиране на дарения например, но май ще е по-добре да се върнеш по моста. За да не се налага да обясняваш на родителите си как си се озовала в Айова. Всъщност… няма да е много лошо, ако п-п-поо-станеш! Имам легло долу в секцията за романтична поезия. Понякога спя там. Ти би могла да го използваш, а аз мога да се преместя в караваната на чичо ми, поне докато не съберем пари за автобусен билет.
— Романтична поезия?
— Рафтове 821.2 до 821.6. Не е позволено да се с-с-спи в библиотеката, но госпожа Хауърд не се сърди, щом не е за постоянно. Тя ме съжалява, защото съм сираче и особнячка. Няма проблеми. Не ми пука. Хората смятат, че да те съжаляват е ужасно! Обаче когато съм в библиотеката, мога да чета книги по цели нощи! Без съжалението какво щях да правя? Аз съм една жалка у-у-уличница.
Тя хвана Вик под мишница и ѝ помогна да се изправи. После вдигна велосипеда и го подпря на една пейка.
— Не е нужно да го заключваш. Съмнявам се в този град да има човек с толкова развито въображение, че да му хрумне да о-о-открадне нещо.
Вик тръгна след нея по пътеката. Прекосиха парка, намиращ се зад големия каменен храм на книгите. Основите на библиотеката стъпваха върху склона на хълма и една тежка метална врата водеше към сутерена. Маги завъртя ключа, стърчащ от ключалката, и бутна вратата. Вик влезе, без да се колебае. Не виждаше причини да не вярва на Маги, да подозира, че момичето я води към тъмно мазе с дебели стени, където никой няма да чуе виковете ѝ. Инстинктът на Вик ѝ подсказваше, че момиче, което носи обеци от плочки за скрабъл и нарича себе си жалка уличница, не представлява заплаха. Освен това Вик искаше да намери човек, който да ѝ каже дали е луда, а не човек, който е луд. Нямаше основания да се страхува от Маги, освен ако Прекият път нарочно не я бе завел на погрешно място, а това бе невъзможно.