Влязоха в помещение, в което бе с десет градуса по-хладно, отколкото в парка. Вик подуши книгите още преди да ги види — очите ѝ се нуждаеха от време, за да свикнат с тъмнината. Вдиша дълбоко аромата на гниеща проза, разпадаща се история и забравени стихове, после стигна до извода, че библиотеките миришат на десерт — лек десерт от смокини, ванилия, лепило и интелигентност. Желязната врата се затвори зад тях, изтраквайки тежко в касата.
Маги каза:
— Ако книгите бяха момичета, а четенето беше чукане, това щеше да най-големият публичен дом в страната, а аз щях да съм най-безскрупулната сводница, която си виждала. Пошляпвам момичетата по задниците и ги юркам да бачкат.
Вик се засмя, после покри устата си с длан, спомняйки си, че библиотекарите не обичат да се вдига шум.
Маги я поведе по мрачния лабиринт с тесни коридори, образуван от издигащите се високо рафтове.
— Ако се наложи да се изнасяш бързо — подхвана Маги, — например ако ченгетата са по петите ти, помни: върви все надясно и слез по стълбите. Така се излиза най-бързо.
— Мислиш, че ще се наложи да се изнасям бързо от библиотеката?
— Не и днес. Как се казваш? Не може хората да те наричат Хлапето.
— Виктория. Вик. Само баща ми се обръща към мен с Хлапе. Това е негова шега. Как така знаеш прякора ми, а името ми — не. И защо си ме очаквала? Че защо съм ти? Допреди десетина минути дори не предполагах, че ще се видим.
— Добре. Ще изясним всичко. Първо обаче ще се погрижа за раната ти. Въпросите и отговорите после.
— Мисля, че отговорите са по-важни от коляното ми — каза Вик. След кратко колебание с необичайна свенливост добави: — Изплаших един човек с моя мост. Мил старец, работещ в училището. Май тотално обърках живота му.
Маги я изгледа, очите ѝ сияеха в тъмнината.
— Това, което казваш, не е особено хлапашко. Имах съмнения относно прякора ти. — Ъгълчетата на устата ѝ се изтеглиха нагоре в тънка усмивка. — Разтревожила си някого, но едва ли е било нарочно. Съмнявам се, че последиците ще са трайни. Хората имат доста гъвкави мозъци. Могат да понесат немалко разтрисания. Хайде. Лепенки и чай. И отговори. Насам.
Влязоха в голяма хладна стая с каменен под, която приличаше на кабинет на детектив от черно-бял филм, не на кабинет на библиотекарка с пиърсинг на пъпа. Вътре присъстваха петте реквизита, от които се нуждае всеки частен детектив — тъмносиво бюро, стар календар със снимки на мадами, закачалка за палта, ръждясала мивка… и револвер 38-и калибър, положен върху вестниците на бюрото. Имаше и голям аквариум, запълващ ниша в стената с дължина метър и половина.
Маги свали сивата си шапка и я метна на закачалката. Светлината, идеща от аквариума, караше алената ѝ коса да блести — хиляди горящи неонови жички. Докато Маги пълнеше електрическата кана, Вик се приближи до бюрото, за да разгледа револвера, който се оказа просто бронзово преспапие. На гладката му дръжка пишеше: СОБСТВЕНОСТ А. ЧЕХОВ.
Маги донесе лепенки и с жест подкани Вик да седне на бюрото. Вик седна на указаното място и стъпи на един протъркан дървен стол. При сгъването на удареното коляно болката се стрелна към мозъка ѝ. После дойде мъчителното пулсиране в лявото око. Имаше чувството, че то е притиснато между стоманените зъбци на някакъв хирургически инструмент. Потърка го с длан.
Маги допря студена влажна кърпа в коляното на Вик и се зае да премахне пясъчните зрънца, останали в раната. Димът на цигарата ѝ бе сладък и приятен. Работеше със спокойната ефективност на механик, проверяващ маслото на автомобил.
Вик се загледа в големия аквариум в стената. Беше с размерите на ковчег. Един брокатен шаран със златна окраска и дълги мустаци, които му придаваха мъдър вид, се мотаеше небрежно сам-самичък. На Вик ѝ отне известно време да схване какво има на дъното. Нямаше камъни, а бели плочки за скрабъл само с буквите, образуващи Р И Б А.
През трептящата зеленикава разкривеност на аквариума Вик видя, че от другата страна има детска библиотека. Десетина малчугани и техните майки се бяха струпали в полукръг около жена със спретната пола от туид, седяща на стол, който бе твърде малък за нея. Тя показваше на хлапетата картинките на една книжка и им четеше, макар че Вик не можеше да чуе гласа ѝ заради каменната стена и бълбукането на въздушната помпа на аквариума.