— Точно навреме за Часа на разказите — каза Маги. — Ч-ч-ч-асът на разказите е най-хубавото време на деня. Другите занимания не ме интересуват.
— Хубав аквариум.
— Чистенето си е живо изнасилване — измърмори Маги, а Вик стисна устни, за да не избухне в смях.
Маги се усмихна и на лицето ѝ се появиха трапчинки. Заоблените бузи и изразителните очи ѝ придаваха чар. Пънк рок сладурана с черти на елф.
— Аз сложих вътре плочките от скрабъл. Луда съм по тази игра. Сега се налага два пъти месечно да ги вадя, за да мога да ги измия. По-мъчително е от рак на дебелото черво. Ти харесваш ли скрабъла?
Вик погледна обеците на Маги и видя, че на едната пише „F“, а на другата — „U“.
— Никога не съм играла. Обаче ми харесват обеците ти. Имала ли си проблеми заради тях?
— Не. Никой не се вторачва в библиотекарите. Хората се страхуват да не ослепеят от блясъка на т-т-толкова много компресирана мъдрост. Слушай сега… на двайсет години съм и съм сред петимата най-добри играчи на скрабъл в щата. Всъщност това май говори повече за Айова, отколкото за мен. — Тя залепи лейкопласта върху ожуленото място и го притисна. — Така е по-добре.
Маги смачка цигарата си в един тенекиен пепелник, чието дъно бе покрито с пясък, и отиде да налее чай. Малко по-късно се върна с две нащърбени порцеланови чаши в ръце. На едната пишеше „Библиотеките — мястото, където се случва шшшттт“, а на другата „Не ме карайте да използвам библиотекарския си глас“. Когато Вик взе чашата си, Маги се пресегна покрай нея, за да отвори чекмеджето. Това бе чекмеджето, където един уважаващ себе си частен детектив би държал пиячката. Маги извади стара торбичка от червено кадифе, на която с избледнели златисти букви бе написано „Скрабъл“.
— Попита ме как съм разбрала за теб. Откъде знам, че идваш. С-с-с-с… с-с-с…
От напрежението по бузите ѝ изби червенина.
— Скрабъл? С помощта на играта?
Маги кимна.
— Благодаря, че довърши мисълта ми. Повечето заекващи не обичат другите да довършват мислите им, но както вече уточнихме, аз нямам нищо против да съм обект на съжаление.
Вик усети, че се изчервява, макар че в гласа на Маги нямаше саркастична нотка. Така ситуацията стана още по-конфузна.
— Извинявай.
Маги се направи, че не я е чула. Настани се на стола с права облегалка до бюрото.
— Ти мина по моста с велосипеда си — подхвана Маги. — Без него можеш ли?
Вик поклати глава.
Маги кимна.
— Не. С помощта на велосипеда си ти… материализираш моста. А после, пак чрез моста, намираш разни предмети, нали? Предмети, които ти трябват? Независимо колко далече са всъщност, те винаги се озовават от другата с-с-с-трана на моста?
— Да, да. Обаче не знам защо го мога това и как става. Понякога ми се струва, че преминаванията са само във въображението ми. Понякога имам чувството, че полудявам.
— Не си луда. Ти си креативна! Свръхкреативна. Аз също. Ти имаш велосипед, аз — плочки с букви. Когато бях на дванайсет, видях на една гаражна разпродажба стар комплект за скрабъл. Беше отворен, първата дума беше изиграна. Когато го видях, разбрах, че ми е нужен, че на всяка цена трябва да стане мой. Бях готова да платя колкото ми поискат, а ако не бе за продан, щях да го грабна и да избягам. Дори простият факт, че бях близо до тази дъска за скрабъл, караше реалността да вибрира. Един електрически влак дерайлира. Алармата на една от паркираните по-надолу коли се включи. Когато видях комплекта за скрабъл, телевизорът, работещ в гаража, полудя. Започна да п-п-п…
— Да пращи? — каза Вик, забравяйки какво се бе зарекла малко по-рано: да не довършва изреченията на Маги, независимо колко силно заеква тя.
Маги като че ли не се обиди.
— Да.
— И при мен е така — каза Вик. — Когато минавам по моста, се чува статичен шум.
Маги кимна, сякаш това бе най-нормалното нещо на света.
— Преди малко всички лампи изгаснаха. Цялата библиотека нямаше ток. Така разбрах, че идваш. Твоят мост е късо съединение в реалността. Като моите плочки. Ти намираш предмети, моите плочки говорят. Те ми казаха, че ще дойдеш днес и че трябва да те чакам отзад. Казаха ми, че Хлапето ще мине по моста. От месеци все за теб говорят.
— Би ли ми показала? — попита Вик.